Андре Мороа - Жорж Санд

Лист, който е по това време в турне, научава от любовницата си за тази бурна преписка. Карлота е порицана от всички, включително от собствения й съпруг. И заслужено: да предадеш оскърбителни приказки на човек, който ще страда от тях, е по-осъдително, отколкото да клюкарствуваш с пакостно лекомислие, присъщо почти на всички хора. За да се оправдае, мадам Марлиани твърди, че Ламне настоявал пред нея да съобщи двете писма; нещо, уви! съвсем правдоподобно. Когато трите жени се виждат отново (в Париж, през ноември 1839), Мари д’Агу има ледено държане към Карлота; със Санд се е зарекла да бъде примирителна и добра. Жорж е по-скоро тъжна, отколкото сърдита. Тя заявява, че не е престанала да се възхищава от ума на Мари и от верността й в любовта; но знае, че никога не е била обичана от нея. Що се отнася до писмата… Мари я прекъсва и заявява, че не се срамува да й поиска извинение. При тия думи Жорж й подава ръка и те си обещават, че отсега нататък ще се срещат, без да говорят за своите любовни увлечения и приятелства.

„Приемам тези условия — казва Мари, — защото съм убедена, че те ще се променят. Времето е велик учител. След няколко месеца или след няколко години ще ми кажете, че сте сгрешили.“

„Възможно е — отговаря Жорж. — Аз съм лесно податлива на прелъстяване, а вие, Мари, сте много прелъстителна.“

Лист одобрява поведението на своята приятелка: „Вашето държане към Жорж извънредно много ми харесва… Трябва да бъдете търпелива, сдържана, а това е възможно, защото сте силна… Не мисля, че е дошло време за скъсване с Жорж… Не обръщайте внимание, ако е възможно, на много неща и простете други… Когато скъсате, това трябва да стане с гръмко, решително предимство…“ Но привидното помирение не променя нищо и клюките продължават.

Мари д’Агу до Франц Лист, 21 януари 1840:

Потоцки ми призна, че когато заминах сама за Ноан (през 1837), той не се съмнявал, че между Жорж и мене съществува приятелство от сорта на това, което е имала с Дорвал…

Четвъртък, 6 февруари:

Вчера вечеря с Жорж, Карлота, дю Рур, Гжимала, Потоцки, Сегерсови. Жорж доста намръщена. По време на вечерята тя накара Гжимала, зачервен от шампанско, да й опипа (буквално) коляното, като каза (говореха за красотата на коленете): „Слушайте, Гжимала, кажете какво е моето коляно? — Гжимала: С розова кожа. — Жорж: Моля ти се, престани най-после, гъдел ме е! Ще те одращя…“ Принуден и замиращ разговор до полунощ. Не мога вече да гледам those people 103 103 Those people (англ.) — тия хора. — Б.пр. .

10 февруари 1840:

Идва Виньи. Беше разнежен, говори ми надълго за Дорвал. Казва, че Жорж я е погубила! Научил от Сент Бьов, че виждам по-нарядко Жорж, и от сърце се провикна: „Толкова по-добре!“…

10 март 1840:

Отношенията ми с Марлиани са отново отлични. Мисля, че семейство Шопен скоро ще се разпадне. Общите познати го представят като ревнив болник, човек, погубен от страст, който се измъчва и измъчва другите. На нея й е дотегнало, но се страхува, че той може да умре веднага, ако го напусне…

Мари д’Агу до художника Анри Леман, 6 февруари 1841:

Абатът (Ламне) издържа добре затвора си. Не иска да приема там жени. Мисля, че прави това, за да не види мадам Санд…

21 април 1841:

Мадам Санд ме мрази; не се виждаме вече…

18 май 1841:

Концертът на Франц в консерваторията в чест на Бетовен беше тържество, достойно и за двамата (пред вас мога да си позволя да кажа: Бетовен и Лист, нали?). Раздразнена от тези успехи, мадам Санд е подтикнала Шопен да даде концерт у Плейел в затворен кръг, само за приятели. Лист написа чудна статия за този концерт (струва ми се, че статията много ги е раздразнила!)… Тя е дотолкова разярена срещу мене, щото — представете си! — е стигнала дотам да каже на Франц, че сте ми били любовник! Той й отговорил духовито, както умее да постъпва. От това омразата й само ще се задълбочи. Аз се отдръпнах окончателно от котерията Марлиани…

Тук е уместно да се повтори един цитат, любим на абат Ламне: „Помириха ни, прегърнахме се и оттогава сме смъртни врагове“.

Жорж Санд до Бокаж, 1843:

Ноан е много променен от времето, когато го видяхте изпълнен с игри и смехове. Моите четиридесет години внесоха в него сериозност… Освен това тъжното състояние на нашия приятел ни приучи към меланхолия или най-малко към съсредоточеност… Извинете за драскулките; лампата ми гасне. Настъпващата зора е сива, както започва да посивява и главата на тази, която ви пише…

1845:

Животът е дълбока рана, която нарядко престава да боли и никога не заздравява. Много съм тъжна и много съм мрачна, но така още повече обичам тия, които заслужават да бъдат обичани…