Андре Мороа - Жорж Санд

Потокът на времето отнася покрай нея към падовете на смъртта всички, които е обичала или ненавиждала. Казимир е наследил в 1837 година от мащеха си, баронеса Дюдеван, имението Гийери със задължение да изплати много завети, от което се превръща в богат собственик без пари. Той се настанява в замъка и живее в Гаскон, като пътува нарядко. Обича горите от бор и корков дъб, папратите, жълтугите и лозята. Съседите му го смятат за „баща и господ на тоя край“. Общуването с Аврора го е направило по-културен и по-умен от приятелите му. Той обича да цитира Паскал или Сенека и говори сдържано за несполуките си. Хората в Гийери не могат да повярват, че жена му го е напуснала, защото е груб и невъзпитан. Тук го намират добър, кротък, приятен и дори красив. Една малко попрезряла особа, мадам дьо Боамартен, се влюбва в него и се старае да му вдъхне любов. Напразна надежда: той познава много добре каква напаст са пламенните жени. Един ден пише на сина си Морис: „Имам да ти съобщя добра вест: мадам дьо Боамартен почина…“ Изразът е жесток, но към Казимир са се отнасяли някога жестоко. Децата му идват всяка година да прекарат част от ваканцията в Гийери. От 1844 година той живее съпружески с Жени Далиа, постъпила у дома му като икономка. От нея има дъщеря Роза и би желал да се ожени за майката, на която е безусловно верен, но тъй като Аврора е още жива, никаква законна връзка не е възможна. Отлъчват го дори от изповед и причастие заради незаконното съжителство и той страда от това, защото с напредването на годините е станал отново вярващ. Но присъствува всеки неделен ден на литургия на почетно място, както подобава на кастелан, и носи достойно бремето на своето смешно минало.

Сандо, малкият Жул, напредва в обществото. Първата му нещастна любов е оставила у него отпечатък за цял живот. Дълго време той не може нито да забрави, нито да прости. На малката Мари Бюло, която прелиства албум със снимки, показва снимката на Санд: „Погледни добре тази жена, моето момиченце, тя е гробище, разбираш ли? Гробище!“ И все пак той й дължи всичко. Когато са се запознали, той няма още никаква дарба; когато обнародва през 1839 година „Мариана“, читателите откриват една истинска любов. Книгата е толкова сполучлива, колкото приключението е било несполучливо. Списания, издатели искат романи от Сандо. Жените също го търсят. Той става любовник на Мари Дорвал, която се е наситила на Виньи, тръгнал по други приключения, но е останала приятелка на Жорж Санд. Така по някакво странно стечение на обстоятелствата малкият Жул и първата му любовница имат сега само една обща връзка: възхищението им от очарователната и безразсъдна актриса.

В началото на връзката им Дорвал мисли само за Виньи: „Да се съберем е невъзможно, само оплаквам любовта си… Не мога да я заменя с нищо. Не обичам Сандо. Ще се постарая да го обикна. Но чувствувам, че няма да сполуча. Говоря му само за Алфред…“ По-късно, когато усеща, че старее, тя се привързва страстно към Жул. Дорвал до Сандо: „Ах! Колко те обичам! Ти си очарованието за моите очи, възхищение за ума, безумие за чувствата, радост за сърцето…“ Дали препрочита той по това време други подобни писма, изпращани от Ноан през 1831 година? В 1840 придружава любовницата си при едно турне: „Нашата скъпа Мари има много големи успехи…“ Но малкият Жул желае преди всичко да се ожени за богата жена и ухажва зестрата на Полина Портие, дъщеря на главен комисар на флота. Фелиси Сандо, сестра на Жул и довереница на Мари Дорвал, получава разплакани писма: „Обзела ме е тъга, от която смятам, че няма да се излекувам… Преди два месеца ме изостави в провинцията, за да се върне да довърши книгата си… Връщам се и научавам, че в Париж са госпожа и госпожица Портие. Безкрайно разстроена, казвам това на брат ви; той признава, че е вярно… Връщам се у дома си с разбито сърце и цели три дни чакам Жул в ужасна тревога! Той идва да ми съобщи, че се разделя с мене. Аз съм смаяна. Започвам да викам, че човек не се разделя приживе с тия, които обича! Той ми отговаря, че решението му е неотменно! Мъката ми, Фелиси, трябва да измерите с любовта, която изпитвам към него. Трябваше да ви кажа всичко това, мила сестро…“ Бракът се сключва в Нант през 1842 година. Мари Дорвал, която е на турне, получава в Люксьой от Сандо покана за венчавката. Тя отива да си поплаче при Санд и двете жени споделят тъжните си спомени от „този сантиментален самохвалко“. Къдравият русокос младеж е предивременно оплешивял и пише поучителни романи. Говори се вече да го изберат в академията Анри дьо Латуш продължава да живее като отшелник и саможивец в Оне. Той следи отдалеко, с огорчение, блестящото и възмутително развитие на тази, която е въвел някога в литературните среди. В писма до братовчед си Дюверне той осъжда романите, в които една жена излага своите скърби. Но би желал да се помирят. В 1840 година сам издава романа „Лео“; героят му Арнолд трябва да мине през Черната долина и да посети Ноан. Арнолд е посрещнат от прислужница, облечена от глава до пети в синьо, с шапчица от небелено платно. В салона, постлан с малки лъснати тухли, той представя на кастеланката (с други думи, на Жорж Санд) едно препоръчително писмо.