Андре Мороа - Жорж Санд

Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Пиза, 23 януари 1839:

На какво основание, ако обичате, прекрасна консулшо, намирате а priori, от висотата на вашата мъдрост, че съм неспособна да обичам и да разбирам приятелите си? И то по отношение на личност, която най-лесно може да бъде разбрана, какъвто е бедният ни Пифоел! Как искате да се отнасям сериозно към неща, с които самата тя може да се отнася сериозно само в кратките мигове, когато е обзета от поетично вдъхновение и взема камъчетата за елмази, а жабите за лебеди? За нея не искам да ми казвате нищо друго, освен жива ли е или умряла. Когато бях у нея, правех всичко възможно да не научавам някои подробности от живота й, които нямат нищо общо с чувствата ми към нея. След това ме осведомява обществото; вие знаете, че то научава обикновено много бързо всичко, което не го засяга. Това е впрочем желанието и на Жорж! Единственото действително сериозно нещо за мене — и бих й го казала, ако беше тук — е притъпяването на таланта й. След „Писма до Марс“ (които не влизат в сметката, защото не бяха продължени и не развиха нищо от поставените въпроси) тя пише само незначителни романи. Очевидно периодът на емоционалността (така великолепно представена с „Лелия“ и „Писма на пътешественика“) е приключен. Днес за нея е необходимо да проучва, да размишлява, да съсредоточава мислите си; а в тази насока няма да я напътствуват нито Бокаж, нито Малфий, нито Шопен. Намирам (между нас казано), че мадам Алар разбира по-добре тази страна от живота й. След всички лудории, внушавани от страстта, тя стигна дотам, да смята любовта за чиста физиология. Когато целомъдрието й стане непоносимо, си взема любовник, когото не мами, но той няма никакво влияние над нея, нито някакво значение в живота й. Постъпва като мъжете, които задоволяват една физическа нужда. Върши го, съжалявайки за тази необходимост на своя организъм, но остава над всичко това поради съвършено ясното си самосъзнание и безусловна честност…

През август 1839 година, крайно учудена и донегде обезпокоена, като не получава никакъв отговор от Жорж, тя моли Карлота да предаде още едно писмо. Мари д’Агу до Жорж Санд чрез мадам Марлиани:

Вила Максимилиана, при Лука, 20 август 1839:

Драги Жорж, ще се учудите може би, че постоянствувам да ви пиша, защото вашето пълно мълчание от осемнадесет месеца, което сте наложили, както изглежда, и на Карлота, що се отнася до вас, а главно като не отговорихте на последното ми писмо, с което ви молех да дойдете през лятото при нас, сочат ясно, че нашите отношения са ви неудобни. Но тъй като за мене те са били сериозни, тъй като сме разменяли слова, които са били за мене непроменими, не ми е възможно, дори само от уважение към самата мене, да допусна скъсването по неизвестен повод на една връзка, която, според мене, трябваше да трае, докато сме живи.

Не мога да допусна, че имате повод да се оплаквате от мене, защото в такъв случай вие без съмнение бихте побързали да ми го кажете, за да може с едно сърдечно обяснение да турим край на някакво временно недоразумение; това е най-простото и най-строго задължение между приятели. Впрочем колкото и да се ровя в най-скритите кътчета на съзнанието си, не намирам нито сянка от някакво подобие на грях към вас. Франц също се пита как е възможно вашата близост с човек, когото той се смята в правото си да нарича приятел, е имала за незабавна последица прекъсването на всякакви отношения между нас?… Наистина и по-рано вашата близост с друг наш приятел имаше почти същата последица. Още тогава вие ми съобщихте намерението си да ми пишете, „не така често“; изказването на Франц по този случай ви накара да отложите, да отсрочите това, което може би сте били вече решили: постепенно отчуждаване и прекратяване на нашите отношения. Все още отказвам да приема обясненията, които бих могла да си дам за тази странна постъпка; честите предупреждения и обезсърчителният пример на толкова прекъснати привързаности във вашето минало ми се струват все още недостатъчни да обосноват тъжното заключение: че сте неспособна за продължително чувство; че за вас няма думи, които обвързват; че първото хрумване може да надделее над изпитана привързаност; че предавате на случайни пориви най-потайните кътчета на душата си, а в сърцето ви няма убежище, където тия, които ви са били скъпи, могат да се потулят от обидите на новодошлите.

Все още се надявам и, позволете да ви кажа, желая искрено едно обяснение, достойно за вас и за мене, което ще сложи край на едно тъжно и неприемливо положение. Ако въпреки това продължавате да мълчите, ще разбера, че сте искали да скъсате. Непостоянството, което ви увлича да измените на едно свято приятелство, ще ви помогне навярно и да го забравите. Но каквото и да стане, аз ще запазя свят спомен за него и ще погреба в безмълвното си сърце всичко, което би могло да го помрачи или промени.