Андре Мороа - Жорж Санд

Дневник на Шопен, 12 октомври 1839 година: „Казват ми, че съм по-добре. Кашлицата и болките престанаха. Но дълбоко в цялото си същество чувствувам болка. Очите на Аврора са забулени. Блестят, само когато свиря; тогава светът е светъл и прекрасен. Моите пръсти се плъзгат леко по клавишите, нейното перо лети по хартията. Тя може да пише, като слуша музика. Музика отгоре, отстрани, тиха Шопенова музика, ясна като любовни слова. За тебе, Аврора, бих пълзял по земята! Нищо не би ми се сторило много, готов съм да ти дам всичко! За един поглед, една ласка, една усмивка от тебе, когато съм уморен. Искам да живея само за тебе; за тебе искам да свиря нежни мелодии. Няма ли да бъдеш прекалено жестока, скъпа моя със забулените очи?“

„Няма ли да бъдеш прекалено жестока?“ Нима е била жестока към него? Сигурно не. Но в обичта й има сянка от снизходителност. Тя не се възхищава по-малко от музиката и поета. Само че преживяното в Майорка и последвалото влошаване на здравето му са доказали на Жорж, че Шопен не е създаден за любовни наслади. Постоянно болен, той мъчно ги понася и въпреки молбите му Аврора много скоро го принуждава към умереност, която става накрай пълно въздържание. Много по-късно (12 май 1847) Санд пише на техния довереник Алберт Гжимала:

От седем години насам живея като девственица с него и с другите. Остарях без време, дори без усилие или чувство за саможертва, дотолкова се бях наситила неизцеримо на страсти и разочарования. Ако има на тоя свят жена, която би трябвало да му вдъхва пълно доверие, тази жена съм аз, а той никога не разбра това… Зная, че много хора ме обвиняват — едни, че съм го изтощила с бурната си чувственост, други, че съм го отчайвала с моите лудории. Но ти знаеш, струва ми се, истината. Той ми се оплакваше, че съм го убивала с отказите си, а пък аз знаех, че го убивам, ако постъпвам другояче.

Шопен трябва да не е мъж, за да не страда от това поведение и да не го отдава на други любовни връзки; но, както изглежда, неговата неоправдана ревност много по-късно става непоносима.

За голямо съжаление на Жорж наесен се налага да напуснат Ноан. В Париж тя чувствува как „сърцето й непрестанно се свива от въздишки“, когато си припомня разораните ниви, орешаците край угарите, воловете, ободрявани с подвиквания от земеделските работници: „Не ще и дума, че щом си роден на село, никога няма да свикнеш на градския шум. Нашата кал ми се струва хубава, а от тукашната ми се повдига.“ Но Шопен трябва да се върне заради учениците си. От съображения за пестовност и Санд предпочита да живее в Париж. Домакинството в Ноан е тежко. Ограбваната кастеланка не иска да се показва пестовна, „за да не я обвинят в скъперничество“. Приятели се самопоканват всеки ден и пристигат по десетина, още преди да е станала. В Ноан тя харчи по хиляда и петстотин франка на месец; в Париж само половината. Затова „семейството“ решава да се настани в Париж. Отначало Жорж Санд и децата заемат „на улица «Пигал» №16 два павилиона, отделени от улицата с доста просторна и хубава градина“, а Шопен живее на улица „Тронше“ №5. Но той се нуждае непрекъснато от морална опора, бдителност и грижи. И накрай се премества на улица „Пигал“. Това съжителство трае три години (от октомври 1839 до ноември 1842). Балзак, който отива на гости в този дом, го описва на „своята Ева“ с обичайната си точност на вещо лице и романист.

Балзак до Евелина Ханска, 15 март 1841:

1841: Тя живее на ул. Пигал №16, в дъното на градина, над конюшня и навес за коли на къщата, която е към улицата. Има трапезария с дъбови мебели, украсени с резба. Малкият й салон е светлокафяв, а салонът, където приема, има великолепни китайски вази, всички пълни с цветя. Всякога има и жардиниера с цветя. Мебелировката е в зелено; барче с интересни дреболии, картини от Делакроа, неин портрет от Каламата… Великолепно четвъртито пиано от палисандър. Освен това тук е постоянно и Шопен. Тя пуши само папироси, нищо друго. Става едва в четири часа; тогава Шопен вече прекратява уроците си. У нея се отива по една права и стръмна стълба. Спалнята й е кафява; леглото — два дюшека на земята, по турски. Ecco, contessa 101 101 Ecco, contessa (ит.) — Това е, графиньо. — Б.пр. …

В 1842 година услужливата и опасна мадам Марлиани намира за Шопен и Санд два апартамента на Орлеанския площад; един много светъл блок между улици, покрити с пясък, с много дървета, с благородния вид на италиански дворец, гдето на улица „Тебу“ №80, в къща, непроменена и до днес, е живяла и тя. В същия блок живеят не само Марлиани, но и скулпторът Дантан, танцьорката Талиони и младото семейство Виардо. Луи Виардо, писател и общественик от левицата, е още от 1838 година любим приятел на Санд; представил го е Пиер Льору. Полина Гарсиа, девойче с очарователен глас, сестра на Мария Малибран, е била въведена някога в живота на Санд от Мюсе, който ухажва едновременно певицата Малибран и трагичката Рашел. Санд обиква Полина Гарсиа и по-късно я сближава с Виардо, честен човек, когото тя смята достоен за тази очарователна девойка. Семейство Виардо има много деца и нарича Санд „нашият добър дух“.