Андре Мороа - Жорж Санд

Орлеанският площад се превръща по този начин в един вид комуна: „Намислихме дори да готвим общо и да се храним заедно у мадам Марлиани, нещо по-икономично и по-приятно, отколкото всеки да яде у дома си…“ Събират се вечер на музика, на четене. Санд и Шопен са обединили приятелите си. Приятели на Санд са Пиер Льору, Делакроа, Балзак, Хайнрих Хайне, Емануел Араго, по прякор Биня, Бокаж, Мари Дорвал, Ортанс Алар и всички берийци; приятели на Шопен са музиканти, светски дами и поляци: княгиня Сапиеха, княгиня Марселина Чарторижка, Мицкевич (поет в изгнание и преподавател в Колеж дьо Франс), графиня Делфина Потоцка, на която той обожава гласа, Джеймс и Бети Ротшилд. Като последица Санд става славянофилка и започва да пее хвалебствия за Мицкевич, а Шопен се сприятелява с Южен Делакроа, денди като него. И двамата чувствителни, впечатлителни, аристократи по обноски и разбирания, те са по-близки един към друг, отколкото към демократичната си приятелка.

Хайнрих Хайне, друг чест посетител на Орлеанския площад, се харесва на Санд със своя хумор. И той, като всички, е бил влюбен в нея, но тази „безумна страст“, останала без успех, не трае много. Той я нарича: „мила братовчедко“, завършва писмата си: „Сърцето ми целува вашето“; пише: „Изпращам обратно романа ви, който много прилича на вас: хубав е…“ Забавлява Санд, като нарича Алфред дьо Мюсе: „млад мъж с голямо минало“. Но тя не знае, че за нея е извадил прякора „емансиматриса“ 102 102 Малко волна пародия на „еманципаторка“; буквално значи освободена утроба. — Б.пр. . Той не може да устои на удоволствието да измисля някоя язвителна закачка, но се възхищава и от жената, и от писателката. Никой не е описал по-добре нейното величие и ведрото й спокойствие: „Колко е хубава Жорж Санд и колко безопасна е дори за злите котараци, които с една ръка я милват, а с другата я дращят; дори за кучетата, които джафкат свирепо подир нея; като луната, тя ги гледа отвисоко и кротко…“

За Шопен Санд продължава да говори с нежност: „Той е винаги добър като ангел. Без неговото съвършенство и нежно приятелство често бих изгубвала смелост.“ „Шопен все си кашлюка по малко. Той си е все същият най-мил, най-затворен и най-скромен от всички гениални мъже…“ От икономични съображения не го завежда и сама не отива в Ноан през лятото на 1840 година, но през следващите шест години (1841–1846) свива отново там гнездо, за своите три пиленца. Пианото на Шопен разлива от сутрин до вечер музика, достигаща с ухание на рози и с птича песен до Жорж, която работи над него. Когато и Полина Виардо е тук, тя пее, акомпанирана от Шопен, някакви стари, почти неизвестни партитури от Порпора, Марчело, Мартини. Моцартовият Дон Жуан е за тримата приятели образец на идеалната красота. Моцарт и Бах не слизат никога от пюпитъра. Делакроа, за когото в Ноан има уредено ателие, Шопен и Морис, минал вече двадесетте, разговарят често за изкуство; Санд ги слуша замечтано. Тя пише по това време „Консуело“, най-хубавия й роман, а Полина Виардо й служи за модел на гениална певица. Жорж е описала тези вечери в Ноан:

Шопен е на пианото и не забелязва, че го слушаме. Импровизира сякаш наслуки и спира.

— Още! Още! — провиква се Делакроа. — Не е завършено.

— Не е започнало дори. Нищо не ме осенява… Само отблясъци, сенки, очертания, които не искат да се оформят. Търся багри, а не намирам дори рисунъка.

— Няма да намерите едното без другото — продължава Делакроа, — но ще намерите и двете.

— Ами ако намеря само лунна светлина?

— Това значи, че сте намерили отблясък от отблясъка.

Тази мисъл се харесва на божествения артист. Той започва отново да свири, но сякаш не продължава започнатото — толкова неясен и почти неуверен е рисунъкът. Очите ни се изпълват постепенно с нежни отсенки, съответни на меките модулации, долавяни от слуха. После прозвучава синя нотка и ние литваме в лазура на прозрачната нощ. Леки облаци приемат най-фантастични форми, изпълват небето, обгръщат луната, която ги облива с големи опални кръгове и събужда дремещия цвят. Сън в лятна нощ. Очакваме песента на славея…

Театърът в Ноан е хрумване на Шопен. Отначало той импровизира на пиано, а младежите около него играят сценки или танцуват комични балети. „Той ги води както иска и според хрумването си ги отвежда от забавното към строгото, от смешното към тържественото, от нежното към страстното…“ Самият Шопен е истински гениален в мимиката и от време на време става, отива зад пианото и имитира невероятно сполучливо австрийския император или някой стар полски евреин. Добавете към всичко това разходките из гората, Шопен на магаре, другите пеша; селските танци на моравата с гайдари — тяхната музика именно подсказва на Санд сюжета за „Звънарите“ — и ще имате представа за веселия, очарователен шум в този романтичен рай.