Андре Мороа - Жорж Санд

Съвършено погрешно би било да си представяме Шопен от 1840 до 1845 година постоянно болен, изтощаван от една ненаситна вакханка. Влиянието на Санд върху творчеството и живота му през това време е изцяло благотворно и със съветите, които му дава, и с грижите, с които го обсипва. През тези лета в Ноан той е напълно щастлив. За нещастие нито болестта, нито характерът му позволяват това да трае дълго. Много негови приятели съжаляват Жорж. Макар и сънародник на Шопен, Мицкевич го нарича „злият гений на Жорж Санд, нравствен вампир, мъченически кръст“, който „най-после може би ще я убие“. След една вечеря у тях мадам Жуст Оливие се съмнява, че Шопен би могъл да даде щастие на Санд: „Той е умен, даровит, очарователен — пише тя в дневника си, но не вярвам да има сърце…“

Прекалено строга преценка. Шопен има сърце; но като всички нервни хора е така обладан от това, което не обича, че не може да се постави на мястото на другите; а тъкмо в това изкуство е върховната тайна на приятелството. Той не е съгласен със Санд по политически въпроси; не понася някои хора, от които тя се възхищава, нито буйните им изказвания. Той може да намрази много хора (например собствената си ученичка Мари дьо Розиер, която осъжда за прекалено явната връзка с граф Водзински) и ги напада още повече, защото Жорж ги защищава. Свикнала с тези болезнени „захласвания“ и „отхласвания“, тя просто променя темата на разговора, както се постъпва с дете. Иначе „цял ден ще имаме мълчание, тъга, страдание, чудачества“… Жорж вече не смее да кани в Ноан едновременно с Шопен пролетарските поети, които покровителствува. Иполит Шатирон дразни Шопен с шумните си шеги и недодяланост. В Париж го дразни облеклото и държането на гостите й, описани от Елизабет Барет Броунинг:

„Тълпа невъзпитани мъже я боготворят коленопреклонно сред тютюнев дим и изблици плюнка!… Някакъв грък й говори на ти и я прегръща безцеремонно; някакъв невероятен простак, театрал, пада в нозете й и я нарича недостижима! Приятелски хрумвания, казва в такъв случай, със спокойно и кротко презрение тази необикновена жена…“

Тази среда забавлява Санд, но дразни Шопен. Въпреки това дълго време политическите несъгласия, различието във вкусовете, ревността не пречат да се поддържа и от двете страни едно дълбоко приятелство, влюбено от страна на Шопен, майчинско, с примес от възхищение, от страна на Жорж Санд. Тя продължава да се грижи с безгранична преданост за своя болен. Ако той замине сам за Париж, тя предупреждава веднага мадам Марлиани да му се приготви топла вода и да проветрят стаята му.

Ето ви моя малък Шопен: поверявам ви го; грижете се за него въпреки волята му. Той се оправя зле, когато ме няма, а слугата му е добър, но глупав. Не се грижа за храната му — защото отвред ще го канят… Но когато бърза сутрин за уроци, страхувам се, че ще забрави да изгълта чаша шоколад или бульон, които му наливам насила, когато съм край него… Шопен е добре понастоящем; има нужда само да се храни и да спи като всички…

Тя не го е излекувала, но е подобрила състоянието му чрез своите грижи и е готова да напусне всичко, за да отиде да го гледа. „Малкият Шопен“, нейният Шип, Шипет, Шопински й е напълно предан. Когато тя трябва да пази леглото (а това се случва често, защото Санд се оплаква цял живот от черния дроб и червата си), би трябвало човек да го види в ролята на болногледач, усърден, изобретателен, верен. Най-много ги свързва любовта им към красотата. Една вечер в Ноан тя говори пред него, с присъщото си умение, за спокойствието на село, за чудесата на природата. „Колко е прекрасно това, което разказахте — казва Шопен. — Така ли мислите? — отговаря тя. — Предайте го тогава с музика.“ Шопен импровизира веднага истинска пасторална симфония. Права до него, сложила леко ръка на рамото му, Жорж Санд шепне: „Смело, кадифени пръсти!“

Дали без тази ръка на рамото му и без омагьосващото влияние на Ноан Шопен би композирал толкова шедьоври в краткия си живот? Дали изобщо би живял и толкова?

Забелязали сте навярно, че между гостите в Ноан и на улица „Пигал“ не се виждат вече първите приятели на двойката Шопен — Санд — Лист и неговата Принцеса. След като Карлота Марлиани предава на Жорж язвителните изказвания на Мари д’Агу, се създава непоправимо положение. Обещала да не издава тази, която я е осведомила, Санд не може да се оплаче; а като не знае, че е била издадена от Карлота, Мари не разбира упоритото мълчание от Ноан и го нарича „необяснимо, като чипия нос на сина й“ Даниел Лист. В писмата си до мадам Марлиани тя продължава да говори все така свободно за Санд.