Андре Мороа - Жорж Санд

Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Флоренция, 9 ноември 1838:

Пътуването до Балеарските острови ме разсмива. Съжалявам, че не се е състояло преди една година. Когато Жорж си пускаше кръв, всякога й казвах: „На ваше място бих предпочела Шопен!“ Колко разреза с ланцет щеше да си спести! Не би писала „Писма до Марс“ и не би прибирала Бокаж, всичко би било по-добре за някои добри хора. Дали престоят на Балеарските острови ще бъде продължителен? Както познавам и двамата, след един месец съвместен живот не ще могат да се понасят. Те са два антипода, но какво значение има това, всичко е чудесно и не можете да си представите как се радвам и за двамата. А Малфий? Какво става с него при тези стълкновения? Дали ще отиде, както казваше сам, да закали кастилската си гордост във водите на Мансанарес? Или Жорж е била случайно права, като ме уверяваше толкова често, че е обидно глупав и смешен? Аз не съм била никога особено обезпокоена от здравното състояние на Морис. Испанското слънце би било във всеки случай странно лекарство против сърцебиене. Вие, разбира се, с право обичате таланта на Шопен, чрез него се изразява прелестно една изтънчена натура. Той е единственият пианист, когото мога да слушам не само без досада, но с дълбоко съсредоточаване. Съобщете ми новини за всичко. Превързвате ли раните на Бокаж или и пред вас е в немилост? Наистина съжалявам, загдето не мога да си побъбря с вас по всичко това; уверявам ви, че то е невероятно смешно…

Когато показват това писмо на Ламне, който изпитва сатанинско удоволствие да „скарва тия женски“, той съветва Карлота да го изпрати на Жорж. Справедливо възмутена, Жорж пише напреко на първия лист: „Ето как ни преценяват и нареждат някои приятелки!“ Карлота я заклева да не открива откъде е била предупредена, затова Жорж намира за най-просто изобщо да не отговаря занапред на госпожа д’Агу: „Не обичам да се преструвам, че изпитвам приятелство“. Двамата Фелоу са изненадани и се оплакват на майор Пикте:

Лист до майор Пикте, Рим, август 1839:

Жорж Дюдеван Камарупи не се обажда от началото на Шопеновата ера (около девет месеца…). Последните произведения на доктор Пифоел („Алдини“, „Спиридион“ и „Седемте струни на лирата“) ми направиха тежко впечатление. „Лелия“ и „Писма на пътешественика“ са написани от съвсем друга ръка. След тях очевидно е настъпила умора, изтощение, упадък. Но да почакаме, и тъй като бяхме нейни приятели, да споделяме тези неща само шепнешком помежду си…

Като че злословията могат да останат в тайна… Междувременно, в края на май 1839 година, Шопен и Санд заминават от Марсилия в Ноан, с малки преходи, „нощувайки в странноприемници, като същински буржоа“.

Бери през юни. Слънцето припича. Радостно е да работиш у дома си и да управляваш къщата си. В деня, когато въвежда Шопен в Ноан, Жорж записва с молив върху лявата рамка на прозореца в спалнята си датата, която се вижда и днес: 19 юни 1839 година. Дали за да отбележи началото на нов живот? Допустимо е. Тя разбира, че времето на „препусканията“ е отминало вече. Отсега нататък е глава на семейство, отговорна за три деца: Шопен, Морис и Соланж. Ще се опита с похвално постоянство да живее само за тях и за своето изкуство. Всичките й истински приятели се надяват, че в живота й ще настъпи обрат, „изпълнен с приятна и почти патриархална затвореност“. Без упреци и насмешки те приемат Шопен в семейния кръг. От 1839 година нататък писмата им до Санд завършват с неизменния израз: „Целувам Шопен, Морис, Соланж“. Положението се улеснява от необикновената почтеност на Шопен, който нарича всякога Санд „моята хазайка“ или „стопанката на тоя дом“.

Първото лято в Ноан е щастливо. Но Шопен не харесва много селото. „Той всякога желаеше да дойде в Ноан и никога не го понасяше… Бързо се насищаше на мечтите за селски живот. Разхождаше се малко. Сядаше под някое дърво, откъсваше си цветя. И се връщаше да се затваря в стаята си…“ Не може да участвува в живота на открито, който възхищава Жорж и децата. Но се чувствува по-добре и пианото му пее от сутрин до вечер. „Той написа възхитителни неща, откакто е тук“ — пише Жорж; и наистина, през това лято Шопен композира „сонатата“ в си бемол минор, второто „Ноктюрно“ и три мазурки. Музикалният вкус на приятелката му е много ценен за него. Тя е „изтънчена слушателка“. Колкото повече го опознава, толкова повече започва да го разбира така, както той сам се разбира; докато го слуша да свири, тя проследява вътрешния му, винаги скрит живот, на който само музиката е тайнствен, смътен израз.