Андре Мороа - Жорж Санд

В Палма, на остров Майорка, те пристигат през ноември 1838; от Париж заминават при студено време; в Испания намират слънце и първото впечатление е прекрасно.

Шопен до Жул Фонтана, 15 ноември 1838:

В Палма съм, под палми, кедри, алое, портокали, лимони, смокини и нарове… Небето е тюркоазеносиньо, морето — с цвят на лазурит, планините изумрудени. Въздухът? — Въздухът е точно като небето. Дните са слънчеви, всички тук са в летни дрехи, топло е; нощем по цели часове песни и китари. Огромни балкони, откъдето лози се спускат по стени, останали още от арабско време… Градът, както всичка тук, напомня Африка… С една дума, очарователен живот…

Но скоро се разочарова. Две грозни мебелирани или по-точно празни стаи; походни легла с корави дюшеци, един сламен стол; за храна риба с чесън; къщи, хора, дори въздухът по полето са пропити с миризма на гранив зехтин, от която ви се повдига; всичко това е предостатъчно, за да развали настроението на взискателно и изтънчено същество. Винаги дейна, Санд намира жилище и решава да го преустрои, но в Майорка работят бавно и лошо. Дълго време живеят почти на открито, без стъкла на прозорците, без ключалки. Най-после някой си сеньор Гомец им дава под наем, срещу сто франка на месец, една вила в подножието на планината. С подкрепата на любовта първите дни са приятни. Нежни разходки, прекрасни вечери на терасата посред декември. Санд си припомня венецианските нощи, тайнствения плисък на водата по мрамора, нощите в Ноан с песента на славеите. В Майорка владее дълбока тишина, нарушавана само от звънчетата на ослиците и глухия, далечен глас на морето. Но очарованието не трае дълго. Настъпва дъждовният сезон. Същински потоп. „Домът на вятъра“, който са наели от сеньор Гомец, заслужава името си. Влажен, без камини, той не е бил строен да устоява срещу урагани. Стените му са толкова тънки, че варта, с която са измазани, набъбва като гъба. Ледна наметка покрива раменете им. Задушаващата миризма на мангалите предизвиква пристъпи от кашлица у горкия Шопен.

Отсега нататък той ще вдъхва страх и ужас на населението. Свирепият Гомец се оплаква (според Санд), че „ние държим един човек, който държи една заразна болест; и поради това той ни моли да се махнем от двореца му…“ Тримата лекари на града се събират за консулт. Шопен до Фонтана: „Единият душеше храчките ми; другият прислушваше мястото, откъдето храча; третият ме прислушваше, докато храча…“ Той успява с голяма мъка да избегне пускането на кръв и поставянето на везиканти. Тъй като испанските лекари твърдят, не без основание, че туберкулозата е заразителна, сеньор Гомец изгонва наемателите си; те трябва да се настанят във Валдемозката обител — полуразрушен монастир, изоставен от прогонените монаси. Един политически емигрант, принуден да напусне незабавно страната, им отстъпва мебелите и килима си. За това планинско убежище заминават към средата на декември, през склонове, обрасли с изтравниче и лилии.

Валдемозката обител, монастирче, построено за дванадесет души монаси и един игумен, има от двете си страни изглед към морето. Тъй като орденът е разпръснат с декрет от 1836 година, държавата дава под наем килиите, но поради суеверен страх малцина идват да ги обитават. Санд и „семейството й“ са тук сами с един аптекар, един клисар и съседката Мария Антония, която им услужва „от любов към бога, por l’assistencia 98 98 Por l’assistencia (исп.) — за да помага. — Б.пр. “, но прибира всъщност най-хубавите вещи и храна. Прислужници са Каталина, едра валдемозка вещица, и Нина, дребно рошаво чудовище. Мозайките в параклисите и галериите са в арабски стил. Вечер, при лунно осветление, старите сгради изглеждат фантастични. Соланж и Морис се катерят на покрива по спирални стълби.

Зелени планини, жълто-червеникави скали, самотни палми, залутани в розово небе — в слънчев ден декорът е величествен. Но престоят във Валдемоза е все пак несполука. Тъй като Шопен не понася местната кухня, Санд трябва да готви сама. Да се грижи за болния, да готви, да обикаля магазините в Палма, да скита в дъжда с децата, да минава с жалки превозни средства през придошли порои и в същото време да преработва „Лелия“ и да пише „Спиридион“, защото трябват пари, а Бюло, който се грижи за издръжката на пътешествениците, иска материали — този живот е напълно подходящ за силната й натура. Над леглата им прелитат орли. Планината е често обвита в мъгла и лампичката, с която се движат из безлюдните галерии, прилича на блуждаещ огън. Никога не е имала по-романтично жилище. Шопен работи в „килията си, с врата, по-висока от дворните врати в Париж“: ненакъдрен, без бели ръкавици, но бледен както винаги. Получил е най-после своето пианино, задържано дълго време в Палма в ноктите на митничарите. Върху това пиано се виждат творбите на Бах и собствените му нечетливи ръкописи. Но той страда, че му липсват вещите, с които е свикнал.