Андре Мороа - Жорж Санд

„Да поставим за последен път ясно въпроса — пише Санд на Гжимала, — защото от последния ви отговор на тази тема ще зависи изцяло бъдещото ми поведение… Аз приемам вашето евангелие, когато то предписва да мислим на последно място за себе си и никак да не мислим за себе си, когато щастието на тия, които обичаме, изисква всичките ни сили. Изслушайте ме добре и отговорете ясно, определено, без заобикалки…“

За какво става дума? Преди всичко да се знае дали младата полякиня Мария Водзинска, която Шопен трябва — или мисли, че трябва — да обича, може все още да го направи щастлив. Санд не иска да играе ролята на зъл гений. Не иска да бъде съдбоносната жена, която се бори срещу приятелката от детинство, ако тази приятелка е красива и непорочна. От друга страна, Санд заявява, че е „почти омъжена“ за едно съвършено същество от гледище на чувства и чест (става дума за Малфий), което й е всецяло предано и тя не желае да го изостави. Ако „нашето дете“ (с други думи, Шопен) реши да остави живота си в ръцете на Жорж, това би я смутило твърде много; такава любов „би могла да трае само при условията, които са я породили, тоест от време на време; ако щастлив вятър ни отвее един към друг, ще се поразходим отново из звездите…“

И така, има две възможни разрешения: ако „особата“ е създадена да даде на Шопен неподправено, истинско щастие, а от друга страна, „невероятно чувствителната му душа“ отказва да обича различно две различни същества, Санд ще се отдалечи и ще се погрижи да я забравят; ако напротив, женитбата с „особата“ би била „гроб за тази артистична душа“ или ако домашното щастие и религиозните скрупули на Шопен допускат „няколко часа целомъдрена любов и нежна поезия“, тя ще продължи да го вижда. Няма да се интересува от действителния му живот; няма да се противопоставя на неговите религиозни, политически, светски убеждения; но и той от своя страна не ще иска обяснения за постъпките й: „Няма да се виждаме всеки ден, няма да поддържаме всекидневно свещения огън, но ще има прекрасни дни и свят пламък…“

Остава един второстепенен въпрос, който все пак трябва да се постави — за пълното отдаване: със или без обладание? Тук именно несдържаният тон на Жорж изненадва и възмущава. По тази точка тя признава, че никога не е успяла да си изработи мъдрост, съвпадаща с чувствата й: „По този въпрос нямам нито тайна, нито теория, нито учение, нито определено мнение, нито предупреждение…“ Тя се доверява всякога на своя нагон: може да се укори в много глупости; но не и в низост или злоба:

„Чувствата са били всякога по-силни от разсъжденията; когато съм искала да си поставя граници, те се оказваха безполезни. Двадесет пъти съм променяла мнението си. Аз вярвах най-вече във верността, проповядвах я, спазвах я, изисквах я. Нарушаваха я към мене, нарушавах я и аз. Но не чувствувах угризения, защото при изневерите си бях подчинена на някаква неизбежност, на стремеж към идеала, който ме тласкаше да изоставям несъвършеното за това, което изглеждаше по-близо до съвършеното…“

Общо взето, тя не е непостоянна. Била е всякога вярна на този, когото обича, в смисъл, че никога не е мамила никого и е „преставала да бъде вярна само по много силни основания, убили любовта по вина на другия…“ В сегашния случай е недоволна от себе си тъкмо защото няма основания да се сърди на Малфий. Тя е просто съкрушена от впечатлението, което й е направило „мъничкото създание“ (Шопен). Знае, че би сметнала постъпката си лоша, ако би имала време да се бори и да разсъждава, но е била покорена изведнъж, а не е в природата й да се ръководи от разум, когато е грабната от любовта. Тук виждаме и Русо, и нравствеността на влюбения. Обладанието, във всеки случай, не увеличава греха. И най-малката милувка е вече изневяра. „Който е загубил сърцето си, е загубил всичко…“ Ако мъж и жена искат да живеят заедно, не трябва да обиждат природата, като се отдръпват от пълното сливане. С Шопен тя ще си наложи, ако е потребно, саможертвата да бъде целомъдрена, но при условие, че той прави това от уважение към нея или дори от вярност към другата, не от презрение към „човешките несъвършенства“, както постъпват лицемерите. Да презираш плътта е отвратителен израз за Санд.

„Той каза, струва ми се, че известни постъпки могат да навредят на спомените. В случая казва глупост, нали, и сам не мисли така? Коя нещастница е оставила у него такова впечатление за физическата любов? Нима е имал недостойна за себе си любовница? Горкият ангел! Би трябвало да се обесят всички жени, които унизяват в съзнанието на мъжа най-почтения и свят акт на творението, божественото тайнство, най-важната и възвишена постъпка в живота на всемира.“