Андре Мороа - Жорж Санд

На чужденката той предава ключа на загадката:

Балзак до Евелина Ханска, февруари 1840:

Да, Сара е мадам дьо Висконти; да, госпожица де Туш е Жорж Санд; да, Беатриса е наистина мадам д’Агу. Жорж Санд се радва извънредно много; това е за нея едно малко отмъщение към приятелката. Като се изключат някои подробности, историята е вярна.

Но когато книгата се явява по книжарниците, Жорж, все пак неспокойна за отношението на Фелоу, моли Балзак да я предпази с писмо, което в случай на нужда би могла да покаже. Той се съгласява:

Балзак до Жорж Санд, 18 януари 1840:

Допусках какво ще стане по повод „Беатриса“. Хиляди хора, заинтересовани да ни скарат — при все че няма да успеят, — ще се опитат да ви убедят, че Камий Мопен е лоша подигравка с вас, придружена от много други, а Клод Виньон е направо епиграма срещу вас. Тъй като въпреки приятелството си не сме се видели нито осем дни в продължение на осем години, много мъчно е да зная каквото и да е за вас и за домашната ви обстановка. Нима вече не ми казаха, че „Беатриса“ е портрет и целият роман напомня живота на вашия кръг? Уви! Това ми се е случвало при всяка моя творба! По повод „Лилията от долината“ научих неподозирани от мене тайни на четири-пет семейства. Но що се отнася до така наречения първообраз на Беатриса (която никога не съм виждал), твърдението е съвсем прекалено! Основанията ми да напиша „Беатриса“ са дадени в предговора и са достатъчни. Аз обожавам Лист и като дарование, и като човек, а да се твърди, че Дженаро прилича на него, е двойна обида — и за Лист, и за мене.

Жорж Санд до Балзак:

Добър вечер, драги Dom Mad, не се тревожете за моята обидчивост. Разкрасена или неразкрасена в „първата братовчедка“, за която ми споменавате, аз съм дотолкова свикнала да пиша романи, та зная, че ние не рисуваме никога портрет: не можем и не искаме да копираме един жив модел. Къде ще остане изкуството, велики боже, ако не измисляме три четвърти от доброто или лошото на нашите герои, в които глупавата публика се стреми да открие познати първообрази? Разправят ми, че страшно сте очернили в тази книга една неопетнена моя позната и нейния съдружник, като сте ги описали в така наречената от вас каторга. Тя е достатъчно умна, така че не смятам да се познае в този образ, но разчитам на вас да ме оправдаете, ако й хрумне някога да ме обвини в зложелателно издайничество.

Така плодът от това драматично лято на село е един шедьовър. Прекрасна жетва.

Всички приятели на Санд забелязват, че през това великолепно, възторжено, безумно лято на 1837 година човекът, за когото тя най-често мисли в своя душевен смут, е младият полски пианист, когото се опитва напразно да привлече в Ноан. Шопен изглежда — както би се изразила тя — създаден от самото провидение за нея. Чувствителен, нещастен изгнаник, той страда за Полша, за семейството си, а най-вече за нежната майчина любов. „Бих бил много доволен — казва той, — ако някой пожелае да ме води с каишки.“ А някой желае наистина тъкмо това — да намери в негово лице любовник и син. Шопен е седем години по-млад от Санд и това й позволява да очаква от него едно синовно, почти детско отношение, за каквото е започнала да съжалява след тиранията на Мишел. Тя вижда младия, слаб, болен, трескав музикант; все непреодолимо привлекателни черти за една болногледачка с майчино сърце. По красота той е равен на Лист: „Строен, среден ръст, с дълги тънки ръце, малки крака, матоворуси коси с кестеняв оттенък; кафяви, по-скоро живи, отколкото тъжни очи; гърбав нос; кротка усмивка; малко приглушен глас, а от цялото му същество нещо така благородно, така неизразимо аристократично“, че всички, които не го познават, го смятат за знатен дворянин в изгнание. Колко пъти, когато е загледана мечтателно в ноанските липи, споменът за това красиво лице започва да играе в крайчеца на перото и й пречи да работи — рядък и опасен признак.

Малфий е добър момък, „най-доброто същество, създадено от небето за приятелство“, но с посредствени дарби; Шопен е гениален. Дълбоко музикална по наследство, както и по възпитание, Санд още като момиченце сяда под клавесина, на баба си, за да се порадва на това поетично убежище; а като жена се сгушва под пианото на Лист, за да се наслади на мощната музика, която я пронизва; и по-добре от всеки друг разбира езика на звуците. Добавете и това, че щом Мари д’Агу е завладяла Лист, би било победа над нея да се завладее Шопен. Всичко се стича така, че вдъхва на Санд желанието да привърже към себе си крехкия, гениален музикант.