Андре Мороа - Жорж Санд

Балзак до Евелина Ханска, 8 март 1836:

Жул Сандо беше едно от моите заблуждения. Никога не ще можете да си представите такова безделие и нехайство. Човек без енергия, без воля. На думи — най-прекрасни чувства; на дело, в действителност — нищо. Никаква духовна или физическа преданост. Аз изхарчих за него толкова, колкото някой богат дворянин би пропилял за някаква прищявка, прибрах го у дома си и му казах: „Жул, ето ти една драма; напиши я. След нея друга; после водевил за Жимназ.“

Той му заяви, че му е невъзможно да довършва чужда работа. За да не предположи, че искам да ми се отплаща, не настоях. Не пожела дори да даде името си за една книга, която писахме заедно. „Добре, пишете, издържайте се тогава с писателство.“ За три години не написа нито половин том! Да пише критики ли? Вижда му се много мъчно. Той е просто вещ за украшение. Отчайващ в приятелството, както и в любовта. Точка.

Двамата другари се разделят. В началото на 1837 година, когато пише в Бретан роман за Жорж — „Мариана“, Сандо научава, че и Балзак пише роман за историята Сандо-Санд („Един велик провинциалист в Париж“).

Жул Сандо до Балзак, 21 януари 1837:

Какво са изгубени илюзии? От Париж ми пишат, че чели моето преживяване с познатата вам личност. Това е история, която може да се случи с всекиго, така че много лесно са могли да се заблудят. Все пак ме уверяват, че всяка страница от вашата книга е един ден от моята младост. По този повод ме безпокоят две неща. Първо, да не би от приятелство към мене да сте били много строг към другата личност. Второ — че като описвам и аз същата съдбовна история, може би съм вече закъснял. Разбирате, че ако би писал спомени след Омировия Одисей, самият Одисей би изглеждал глупав чудак. Направете ми удоволствие да ми пишете как стои въпросът; с нетърпение очаквам няколко реда от вас.

Балзак го успокоява: Люсиен дьо Рюбанпре няма нищо общо с Жул Сандо; ако някое лице в романа има известни негови черти, то е Лусто (а това никак не е по-приятно). След като е започнал да споделя чувствата на Жорж към Сандо, Балзак няма вече никакво основание да се отказва от една влиятелна и приятна приятелка. Освен това колекционерката госпожа Ханска желае да има автографи от писателката. През февруари 1838 година, когато е във Фрапел, на гости у семейство Каро, Балзак пише на Сандо за позволение „да отиде на поклонение в Ноан. Не бих желал да се върна, без да видя било берийската лъвица в леговището й, било славея в гнездото му…“ Жорж не обича да е скарана с гениалните мъже; и сърдечно го поканва. Той пристига на 24 февруари; никой не може да разкаже посещението му у Лелия по-добре от самия него:

Пристигнах в замъка Ноан в събота пред Заговезни, към седем и половина вечерта, и намерих приятеля Жорж Санд по халат, да пуши пура след вечеря, край камината в огромна самотна стая. Домакинята беше с прекрасни жълти пантофи с реснички, кокетни чорапи и червен панталон. Това за духовния облик. Телесно е удвоила брадичката си като някой черковен настоятел. Няма нито един бял косъм въпреки ужасните си нещастия; не е променила мургавия си цвят; прекрасните й очи са все така блестящи; и изглежда все така глупава, когато се замисли; защото, както й казах, след като я разгледах, цялата й физиономия е в очите. От една година е в Ноан, тъжна е и работи невероятно много.

Оттеглила се е в дълбока самота, отрекла едновременно и брака, и любовта, защото и в двата случая е имала само разочарования. Мъчно може да се намери подходящ мъж за нея — там е бедата. Още по-мъчно е, защото тя никак не е любезна, следователно мъчно може да вдъхне любов. Тя е хлапак, артист, велика, великодушна, предана и целомъдрена; има най-добрите качества на мъж; ergo 93 93 Ergo (лат.) — следователно. — Б.пр. не е жена. Докато разговарях три дни съвсем откровено с нея, и сега, както и в миналото, не усетих онази макар и най-повърхностна нужда да я ухажвам, каквато във Франция, както и в Полша, човек е длъжен да прояви към всяка жена. Разговаряхме другарски. Тя има високи добродетели; от тия, които обществото преценява наопаки. Сериозно, добросъвестно, чистосърдечно, със съзнанието на големи пастири на човешки стада, ние разглеждахме с нея големите въпроси за брака и свободата.

Много голям успех е за мене, че накарах мадам Дюдеван да признае необходимостта от брака; тя ще повярва в това, убеден съм, и мисля, че постъпих добре, като й доказах тази необходимост. Тя е отлична майка, обожавана от децата си; но облича дъщеря си Соланж като момче, а това не е хубаво. По нравственост напомня двадесетгодишен младеж, защото е дълбоко целомъдрена; само външно е човек на изкуството…