Андре Мороа - Жорж Санд

Трудно завоевание. Нежно, небесно същество, почти чуждо за нашата земя, Шопен изпитва ужас от шумните спорове, небрежното държане и най-вече от скандала. Негова любима обстановка е един великолепно мебелиран салон с красиви, благородни, музикални жени, готови да изслушат в полумрак едно ноктюрно изповед. Той обича да унася благородната си аудитория в дълбоко съзерцание, а след това да я съживи внезапно с героични чувства, възпявайки мъченицата Полша. По политически убеждения Шопен е консерватор; в любовта е нежен и стеснителен. Непостоянните платонични увлечения подхождат на слабия му темперамент. Изобщо твърде нещастен човек, чийто живот е „невероятен дисонанс“.

При първата им среща той преценява строго писателката, която се облича в мъжки дрехи и пуши пура; говори на ти със своите чудновати приятели; скъсала е с всички среди, освен с хората на изкуството, и изтъква своите демократични и социалистически убеждения. Колко е различна от красивите, нежни като ангели руси полякини, които той е обичал дотогава с целомъдрена любов! Съвсем ясно е, че не желае да отиде у нея и след посещение в „Отел дьо Франс“ казва: „Колко неприятна жена е тази Санд! Дали е наистина жена? Готов съм да се усъмня…“

Но все пак, когато тя се връща в Париж през октомври 1837, се съгласява да я види отново. Дълбоко в душата си Шопен е нещастен. „Ние сме излезли — казва той — от ателието на прочут майстор, някакъв своего рода Страдивариус, който не се явява вече да ни настрои. Несръчните ръце не умеят да изтръгнат от нас нови звуци и по липса на изкусен музикант ние ги подтискаме в душата си…“ Младата полячка Мария Водзинска, за която е мечтаел да се ожени, се отдалечава постепенно от него по искане на родителите си, които се страхуват от хилавостта на Шопен. Той не говори никога за своите огорчения, но изпитва дълбока нужда да бъде утешен. А Санд предлага всички възможни утехи. В един бележник на Шопен е намерена хартия за писма от Жорж, сгъната на две; от едната страна тя е надраскала: „Обожавам ви“ и се е подписала… Под нейния подпис следват няколко реда от Мари Дорвал: „И аз! И аз! И аз!“

Дневник на Шопен, октомври 1837: „Видях я три пъти. Тя ме гледаше втренчено в очите, докато свирех. Музиката беше малко тъжна. «Дунавски легенди»; сърцето ми танцуваше заедно с тях в моята родина. А какво говореха нейните мрачни, странни очи, които не се отделяха от моите? Облегната на пианото, тя ме замайваше с пламенни погледи… Наоколо цветя. Сърцето ми бе пленено! Видях я още два пъти оттогава… Тя ме обича… Аврора — какво прекрасно име!“

Той намира в Жорж сила, която го привлича въпреки волята му, защото го поддържа; една музикална личност, способна да го оцени, да го вдъхнови, да го посъветва дори; една щедра жена, която търси само да се раздава. Въпреки своята стеснителност и плахост той се поддава на изкушението.

Хайнрих Хайне, поклонник и на двамата, ни дава представа за тази двойка. Тя: прекрасна кестенява коса до раменете; малко помрачен, сънен, кротък и спокоен поглед; добродушна усмивка; плътен и глух глас, който се чува нарядко, защото Жорж е мълчалива и възприема повече, отколкото издава. Той: необикновена чувствителност, за която и най-малкият допир е нараняване, най-лекият шум — гръмотевица; човек на разговори насаме, затворен в своето тайнствено съществуване, от което изхвръква понякога с бурни, очарователни или чудновати прояви.

През пролетта на 1838 година тя идва няколко пъти в Париж и те прекарват често вечерите сами. Шопен свири, след това и двамата се оставят „на тоя, гдето духа“, в „небесни пламвания“. Бедният Малфий е напълно забравен. Но с Шопен не е лесно да се разбереш. Неговите приятели, полякът Алберт Гжимала, консулшата Марлиани, слушат изповеди, фантастични като ноктюрните. При Шопен „времето е променливо в сезона на любовта. Често се чува да, не, ако, но, сутрин често се казва: това е действително непоносимо, а вечер идва заключението: това е наистина върховно блаженство…“ Плахостта и свенливостта разпалват желанието по-сигурно от кокетството, което се стреми да им подражава, но няма тяхната естественост. Този сдържан мъж, който се отдръпва, влудява Жорж.

В тази именно изменчива, несигурна обстановка в началото на лятото през 1838 година тя пише на най-добрия приятел на Шопен, граф Алберт Гжимала, „дебел, кокетен поляк, облечен в невероятно, чудовищно, пирамидално палто“, разкрасено с галони и гайтани, когото Санд нарича свой съпруг, защото Шопен „бил общото им дете“, едно строго осъждано писмо от тридесет и две страници. Хората се възмущават или надсмиват, защото в него Санд говори откровено за неща, за които и тогава, както и сега, мнозина мислят, но не ги казват. За лицемерите всяка искреност е лицемерие.