Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 23 февруари 1839:

Трябва да ви съобщя, мила сестро, за моя болен, защото зная, че се интересувате за него толкова, колкото и аз. Той е много-много по-добре; понесе много добре тридесет и шест часа люшкане из Лионския залив, който минахме впрочем доста щастливо, като изключим няколко пристъпи на вятъра. Няма вече кръвохракане, спи добре, кашля малко и главно е във Франция! Може да спи в легло, което няма да изгорят, защото е спал в него. Хората не се отдръпват, когато им подава ръка. Ще бъде ограден с най-добри грижи и с всички средства на медицината!

Тя е равнодушна към чара на Марсилия: „Щом си покажа носа през прозореца, на улицата или на пристанището, усещам, че ставам захарна буца, каса сапун или пакет свещи. За щастие Шопен прогонва с пианото си скуката и възстановява поезията…“ В къщи „времегубителите“ — „безделници, любопитни и литературни просяци“ обсаждат вратата й.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 15 март 1839:

Пред вратата ми има навалица, целият литературен измет ме преследва, а целият музикален измет е по петите на Шопен. За него казвам засега, че е умрял; но ако продължава така, ще разпратим навред некролози и за двама ни, за да ни оплакват и да ни оставят на спокойствие. Възнамеряваме да се крием през целия март из провинциални хотели, на завет от мистрала, който духа доста силно от време на време. През април ще наемем някоя мебелирана къщичка в околността. През май ще се върнем в Ноан.

При все че децата вдигат голям шум, тя успява да надраска всеки ден в хотела своите петнадесет-двадесет страници. От Майорка е донесла, заедно с преработената „Лелия“, и един метафизико-мистичен роман; „Спиридион“. Опиянена от Льору и неговата философия, тя не желае вече да се занимава с „посредствени“ сантиментални теми. „Спиридион“ се ражда от „малката религия“, снесена от Льору, и дори е написан отчасти от него. Монастирите в Барселона и Майорка съставят декора. Романът е история на бенедиктинския монах Алекси, който разказва на един послушник живота си, свързан с живота на абат Спиридион, основател на монастира и символ на човечеството, минало през всички религиозни вярвания; това е история и за духовното развитие на самата Санд, от агностицизма в детските години до възторжения католицизъм в монастира и до вярата на Ламне и Льору. Евреин по рождение, Спиридион е последователно католик, протестант и най-после християнин. В гроба му са заровени едно евангелие от свети Йоан и ръкопис, в който е изложено учението на самия Спиридион. Това учение е синтеза от всички религии. Алекси открива този текст на младия монах Анжел, герой на книгата. В това време в монастира пристигат френските революционни войски, които убиват стария Алекси. Но той умира без омраза, защото знае, че убийците му се борят за свобода и равенство и ще подпомогнат осъществяването на неговите идеи.

Можем да си представим как тези мистично-революционни разсъждения възмущават читателите на „Ревю де дьо монд“. Самите приятели се мръщят. Сент Бьов до мадам Жуст Оливие: „Разбирате ли «Спиридион»? Казват, че отец Алекси е господин дьо Ламне, а прочутата книга дух е «Енциклопедията» на Льору. Говоря наслуки, защото не съм я чел и нямам желание да я прочета…“ А мадам д’Агу, която е чела книгата: „Нищо не разбрах“. Вярно е, че няма и желание да разбере. Бюло моли Санд да слезе на земята. Читателите искат нова „Индиана“, нова „Лелия“. Но Жорж е убедена, че с тези метафизични бълнувания се издига към по-висше изкуство. И повтаря грешката си със „Седемте струни на лирата“, отвратително подражание на Гьотевия „Фауст“.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 17 март 1839:

Трябва да ви кажа, че всяка малко по-дълбока замисъл ужасява льо Бонер и Бюло, защото техните абонати предпочитат романчета като „Андре“, които се харесват еднакво и на хубавите им дами, и на слугините. Тези господа се надяват, че ще им дам скоро някаква повест от рода на Балзаковите. За нищо на света не бих желала да се затворя завинаги в този жанр и се надявам, че завинаги съм го напуснала. Не казвайте на нашия тапир, но ако не ми хрумне сюжет, при който бих могла да представя простичко една велика мисъл, няма вече да пиша по този начин…

Тя продължава да се грижи с майчинска преданост за Шопен. „Не мога да излизам, защото бедният ми Шопен не иска да остава сам; скучно му е, когато около креслото му няма детска олелия или четене на глас…“ На Бокаж: „Мили братко… отговарям ви от фокийския град 100 100 Марсилия е основана от жители на малоазийския гръцки град Фокия. — Б.пр. , толкова фокийски, колкото и ние с вас сме фокийци. Както и да е, след Испания той ми се струва прекрасен. Шопен е понапълнял малко, почти не кашля и е весел като сипка, щом не духа мистрал…“ Когато състоянието му се подобрява, тя го води в Генуа — на поклонение в памет на Мюсе, както някога е водила Малфий във Франшар. Двамата Фелоу, които живеят по това време в Лука, ги поканват на гости. Но Жорж е недоверчива. И с основание. Мари д’Агу, която много обича да пише писма, от няколко месеца насам осмива съвсем неблагосклонно „шопинираната“ Жорж.