Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд би желала „да разсее тъмнината“ и в Ла Шатр. Там е необходим опозиционен вестник. Със своите приятели Плане, Дютей Фльори, Дюверне тя основава „Еклерьор дьо л’Ендр“. Облагат всеки родолюбец „според степента на въодушевлението му“ и самият „господин дьо Шопен“, който по душа е привърженик на стария режим, трябва, ще не ще, да даде петдесет франка за вестника. Отначало мислят да го печатат в Париж, но Льору е купил печатница в Бусак, където иска да пресели семейството си. Жорж му поверява Еклерьора. Шопен наблюдава скептично и преценява насмешливо тези благородни начинания на своята хазяйка.

Между Жорж и Шопен никога не е имало непреодолими противоречия. Тяхната взаимна обич се опира на трайна основа. Шопен обича Жорж; тя изпитва към него нежна майчинска любов. Тя се възхищава от гения на музиканта; той уважава големия писател. И все пак „любов тук вече няма“, пише Мари дьо Розиер, презряла мома, приятелка на двамата и ученичка на Шопен, „любов тук вече няма, поне от страна на единия (от страна на Санд), но има нежност и преданост, примесени — според дните, — със съжаления, скръб и досада…“ Това е вярно; и все пак нежността и предаността биха били достатъчни и трайни, ако няма трети лица. Жорж е всякога солидарна с децата и приятелите си. А необикновената чувствителност на Шопен не понася подялбата. Морис е вече мъж; и обожава майка си. Постоянното присъствие на Шопен му се струва повод за скандал и той страда от това.

През 1844 Соланж навършва шестнадесет години. Израснала в обстановка на безредие, тя не зачита никого и нищо. Ту се подиграва на Шопен, ту кокетничи с него, и то с успех; очарова го, защото само тя не се отнася с него като с разглезено дете. По черти и цвят на лицето Соланж напомня прабабата, Аврора Саксонска, с мъжествена хубост, студена и своенравна, всякога готова да направи какво ли не, просто от желание да противоречи. Доста безразсъдна, тя е дръзка като майка си, без да има гениалността й. „Имаш добро сърце, но много буен нрав“ — й пише Санд, още когато Соланж е дете. Лошият нрав си е останал; доброто сърце личи по-малко. Отношенията между родители и деца са така мъчни и драматични, както отношенията между влюбени. Израсналото дете, станало свободна личност, изненадва и дразни родителите си. Очарователната играчка се превръща във враг. В замяна на безспорната си преданост една майка като Жорж Санд очаква послушание и почит. Морис й ги засвидетелствува; Соланж е непокорна. Майката не понася у дъщеря си независимостта, която някога е изисквала за себе си. А между майка и дъщеря разочарованието може да стигне до ненавист.

Жорж, която не понася вече Соланж, се опитва да я отдалечи за известно време, като я поверява на госпожица Розиер; изборът не е добър. Дъщеря на добро семейство, но без пари, Мари дьо Розиер е била прелъстена и след това изоставена от Антоан Водзински (брат на непостоянната годеница на Шопен). Това изоставяне я превръща в маниачка и любителка на измислици; тя обича клюките, скандалите. Трябва да я вразумяват.

Жорж Санд до Мари дьо Розиер:

Идва момент, когато малките девойчета не са вече малки и трябва да се внимава как ще изтълкуват те приказките, които чуват. Нито дума, дори най-незначителна, за мъжкия пол: това е цялата мъдрост, която ви препоръчвам.

Тя забранява доста рязко на Мари дьо Розиер да говори на Соланж за „фигурата на господин еди-кой си или за мустаците на господин еди-кой си“. Неуспехът в любовта, казва Санд, е предизвикал неприятна промяна у госпожица дьо Розиер: „Да ви кажа ли всичко? Вие не бяхте кокетка по онова време, а сега, котенце, погледът ви е ужасно сластен… Мъжете забелязват това… Ако ви е безразлично, и на мене ми е все едно… Но аз ще ви разделя за някое време от Соланж, докато нервната криза попремине и си намерите ad libitum 105 105 Ad libitum (лат.) — според волята си. — Б.пр. любовник или съпруг…“ Това писмо бедната оскърбена мома не ще прости никога на Санд.

А за госпожица дьо Розиер е много лесно да настрои Шопен против „хазяйката“ му. Пиер Льору е довел от Тюл в Ла Шатр за ръководител на „Еклерьор дьо л’Ендр“, младежа Виктор Бори, който споделя неговите политически разбирания и ходи често в Ноан. Шопен започва да изпитва смътна ревност към него. Освен това между полския му камериер Жан и берийската прислуга има постоянни стълкновения. „Щедрият“ господин дьо Шопен плаща на прислужника си толкова, колкото „Еклерьор дьо л’Ендр“ на директора си. С една дума, всичко дава повод за търкания.