Андре Мороа - Жорж Санд

Когато наблюдаваме природата, промените в човешкото тяло стават по-лесно поносими. Жълто-червените есенни листа възвестяват зимата, без да я проклинат, и Жорж посреща равнодушно старостта, която бързо приближава: „Старата жена — казва един неин герой, да, това е друга жена, друго мое аз, което сега започва и от което не мога още да се оплаквам. Тази жена не знае миналите ми грешки. Не им обръща внимание, защото не може вече да ги разбере и се смята неспособна да ги повтори. Показва се толкова кротка, търпелива и справедлива, колкото другата е била раздразнителна, взискателна и рязка… Поправя всички злини, направени от първата, и дори й прощава това, което другата, измъчвана от угризения, сама не може вече да си прости…“

Такова е в най-хубавите й дни държането на Санд пред прага на петдесетгодишнината. Тя би желала за подбуда на постъпките си да замени страстта с добрина. Тази добродетел й е била всякога присъща, но е била забулвана понякога от буйния характер. Била е добра на изблици; сега желае да бъде добра постоянно. Смята, че е завършила своите търсения. Не се е примирила, но последиците от бурните страсти са я отвратили от страстите. Отсега нататък иска да се бори само за щастието на другите, без омраза и злопаметство.

Това настроение не ще бъде неизменно. Старостта прилича на по-раншния живот: има свои приливи и отливи. И Санд се връща към по-раншни страсти, раздразнения, желания, съжаления, слабости, несправедливост. А от това ще настъпват понякога и изблици на веселост. „Лекомислието е буйство“, шумът заглушава вътрешните гласове. Но тъй като желае да бъде последователна, не само си прощава миналото, а чистосърдечно го преобразява, за да го направи достойно за решението да бъде милосърдна.

Мюсе ли? Та тя му е била просто ангелски предана. Влюбената, впита в жертвата си, няма дори паметта на марионетка. Мистиката на страстта си? Ненавистта към брака? Това е само романтична мода. Укор заслужава епохата, не писателят.

Що се отнася до някогашните й романи, свидетели на това бурно минало, тя ги дава за преиздаване с нови предговори, за да ги приспособи към новата философия. Това дразни някои мърморковци като Барбе д’Орвили, който язвително я пародира:

„Мислили сте, че съм неприятелка на брака… че имам по-волна представа за приличния съюз между мъжа и жената. Е добре, след като поддържах тридесет години тези илюзии, идвам да ви кажа, че не е така. Никога не съм била толкова умна, никога не съм виждала, нито искала толкова много! Аз съм една наивна гениална жена, която създава романи, както прасковата цъфти с розови цветчета, и всякога е искала само едно — да бъде любезна…“

В новите си книги тя ще представя брака все повече и повече заслужаващ почит. Любовта, угодна богу, се диктува наистина от сърцето, но тя се различава от животинския инстинкт по това, че при избора, който е изключителен и трябва да бъде траен, участвува и разумът. „Ами ако любовта умре — пита една героиня от романа «Констанс Верие», актрисата София Модзели, създадена по образа на Мари Дорвал, — не трябва ли да се потърси другаде? — Защо другаде? — възразява героинята. — Използувайте по-добре силата, която приписвате на сърцето си, за да го излекувате от престъпната му отегченост.“ Да убиеш в себе си дивия демон на желанието, да опознаеш по-добре мъжа, с когото си свързана, вместо да търсиш друг, това е тайната на щастливия брак. Балзак се гордее, че е разяснявал някога това на Жорж; но по такива въпроси времето е по-добър учител от приятелите.

Жорж Санд до Сент Бьов, 15 декември 1830:

Аз съм стръмна пътека, която се изкачва или се спуска независимо от желанието ми. Животът ме води, където иска, и от дълги години вече този въпрос така малко ме занимава, че не се отбранявам от нищо; минавам през светли области и благодаря богу, загдето ме е допуснал в тях: но как е станало това, не зная. Може би съм била с добро намерение: Pax hominibus bonae voluntatis… 125 125 Pax hominibus bonae voluntatis (лат.) — мир на хората с добра воля. — Б.пр.

Новата философия за брака идва у Жорж твърде късно, та не може да осигури семейно благоденствие за нещастния Казимир, а не изглежда и вероятно бракът им някога да се възобнови. Случва се, че колкото повече жената се стреми да опознае съпруга си, толкова по-малко приятни черти намира у него. В такъв случай напразно би се проповядвало помирение. Санд трябва да знае това по-добре от всеки друг. Обаче старите жени не виждат тези драми от гледището на младите. Те мислят за тях не вече заради себе си, но за своите дъщери, снахи и внучки; а човек е всякога достатъчно силен да противостои на чужди страсти. Майката на Соланж Клезенже не може да преценява и чувствува като съпругата на Казимир Дюдеван.