Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Отец Кели, отново с помощта на Агнес Джоу, поде молитва, а след това и нещо като коледна служба. Свещеникът, венчал Стив и Джули, получи покана да се присъедини, но предпочете да остане в купето си. Стив и Джули се мярнаха само за няколко минути. Очевидно те нямаше да допуснат дори лавина да помрачи медения им месец, а нима някой можеше да ги вини?

Хорът на момчетата запя коледни песни с помощта на Роксан и скоро всички се присъединиха с ентусиазъм. Всеки глас като че ли се разтапяше от сладост. С напредването на нощта децата взеха да се прозяват, възрастните ги повеждаха към купетата с пожелание за лека нощ, доскоро непознатите хора се потупваха по раменете и споделяха колко им е харесал празникът.

Елинор и Том тръгнаха с Роксан, за да приберат невръстните хористи. Тъкмо се канеха да си вървят, когато един от малчуганите на име Оливър повика Роксан.

— Какво има? — попита тя, като приседна до детето. Том и Елинор също се надвесиха разтревожени.

Оливър гледаше възрастните с разширени от уплаха огромни очи. Той имаше приказен глас, който омайваше и най-злите сърца. Обикновено рядко униваше, ала сега нещо го измъчваше.

— Патрик каза, че нямало Господ.

— Моля? — ахна Роксан. — Ей, Патрик, я ела тук, момче.

Появи се Патрик по раирана пижама и очилца на носа.

Той беше от по-големите, висок, слаб и доста наперен. Непрекъснато четеше и учението му се удаваше.

Роксан го изгледа строго и сложи ръце на мощния си кръст.

— Я ми обясни сега. Как ти хрумна да изтърсиш това?

Отвсякъде се надигнаха любопитни детски личица. Том и Елинор се спогледаха.

— Елементарен процес на елиминиране, един вид еволюционен цикъл. — Патрик понамести очилата си, същински невръстен преподавател, изправил се пред класа.

— Я пак?

— Отначало ни залъгваха с феята на зъбите. Падне ти зъб, слагаш го под възглавницата си и на сутринта на негово място откриваш пари. Повечето деца още на пет откриват, че това си е залъгалка, макар че аз още от съвсем малък го разбрах.

— Ти си на десет, Патрик — обади се брат му Тони, — а все още слагаш зъбите си под възглавницата.

— Защото искам да получа парите, Тони, а не защото вярвам на тая измислица. — Патрик отново се обърна към Роксан. — После идва ред на Великденския заек, още една заблуда, която се разсейва след седмата година. А после и Дядо Коледа. Онзи с червения костюм на празненството например. Не е ли той от влака…

Роксан забеляза, че по-малките вече едва сдържат сълзите си.

— Дай да караме по-накратко, Патрик — прекъсна го тя, — кажи сега за Господ.

— Ако има бог на доброто, как тъй допусна това да се случи? Сега трябваше да сме си у дома и да празнуваме Коледа със семействата си. А ние сме тук, в тая снежна буря, и гледаме как ни свършва горивото и храната. Ако действително съществува Господ, как тъй ще си стои със скръстени ръце?

Въпреки самонадеяния му вид Роксан усети, че и той е уплашен като другите и се надява по-скоро тя да го убеди, че Господ съществува, отколкото да признае, че е измислица.

Роксан накара Патрик да седне до нея, а Оливър претегли на скута си.

— Виж сега, грешката ти идва от това, дето си мислиш, че ни е сполетяло нещо лошо.

— Е, не е ли? — попита Патрик и отново намести очилата си.

— Не съвсем. Дай да помислим. Да разгледаме фактите. Какво се случи тая вечер?

— Снегът заваля още по-силно, а храната в кухнята почти се свърши.

— Друго?

— Празнувахме Бъдни вечер и получихме подаръци — обади се Оливър. — Това беше хубаво.

— И у дома щеше да се случи същото — не се даваше Патрик.

— Вярно е — рече Роксан, — но близките ви щяха ли да бъдат уплашени и гладни, щяха ли да се озоват на непознато място сред непознати хора?

— Ами не — отвърна малкият умник след кратък размисъл.

— А с пътниците се случи точно това, нали? Не им се ще да са тук, защото домът на всекиго е другаде и всеки иска да се върне при тези, които обича, при семейството си.

— Точно така — въодушеви се Оливър.

— Това исках да кажа и аз — рече Патрик.

— Не, ако правилно съм запомнила, ти питаше как така може да има Господ, щом ни е сполетяла беда. А аз те питам, беда ли е да си сред хора, които не се и познават, примират си от страх и глад и са готови да се озоват където и да е, само не и тук, а в същото време се събират, забавляват се и се смеят, и пеят, и раздават подаръците, който са купили за собственото си семейство, на разни деца, дето за пръв път ги виждат. — И тя погледна към Том и Елинор. — На вас двамата ви хареса, нали?