Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Елинор усмихнато огледа децата.

— Рядко ми е било толкова забавно на Бъдни вечер.

— Имате право донякъде — съгласи се Патрик.

— Може би — добави Том — Господ се е погрижил и вие да се озовете в този влак, та да ни попеете и който е уплашен, да забрави тревогите си, докато ви слуша.

— И това е вярно — зарадва се Оливър.

— Да, наистина — съгласи си Патрик.

— Ето, видяхте ли — рече Роксан, като загърна Оливър с одеялото и поведе Патрик към мястото му, — често съм чувала да казват, че пътищата Божии са неведоми. Постарай се да проумееш какво се опитва да направи той. Никой мързеливец не вярва в Господ, то това не е лесна работа. Нужен е силен дух и вяра, и желание да повярваш. Както и при всичко важно в живота, получаваш толкова, колкото и даваш. Само че когато имаш вяра, получаваш много повече.

Тя изчака Патрик да легне и го зави.

— Други въпроси имаш ли?

— Само още един, мис Роксан — обади се Оливър, като вдигна ръка.

— Казвай.

— Ще ме заведете ли до тоалетната?

По-късно същата вечер Том и Елинор стояха един до друг и гледаха снега навън.

— Е, идва Коледа — рече Том, — не се чува ни най-малкият шум, нито дори мишка.

— В момента бих предпочела някой спасителен екип на мястото на Дядо Коледа и потропващите по покрива копита на елените.

— Какво стана с приключенския ти дух, с любовта към романтиката?

— Изразходих го докрай заради теб — рязко отвърна тя. После докосна ръката му. — Защо не отиде?

— Забравих да си смажа ските.

— Сериозно ти говоря, Том.

— Виж, Ели, повтарях си, че предприемам това пътуване, за да завърша някаква история, която, казват, Марк Твен не бил успял, и да изпълня желанието на баща ми. Но всъщност предприех пътуването, защото в живота ми има огромна празнота, а не знаех как да я запълня. Отдавна я усещам. А с материали за женските списания не успявах да я запълня. Причината да не тръгна днес — и той посочи навън — се крие в твоите думи. Знаеш ли, през всичките тези години вярвах, че ти си ме зарязала, просто си решила да си тръгнеш. Не съм и допускал, че е точно обратното. Съжалявам, Ели, наистина съжалявам.

Тя бавно посегна и взе ръката му в своите.

Той се огледа объркан.

— Това не беше шега. Навсякъде е толкова тихо. Прекалено тихо.

Нямаше откъде да знаят, но последната капка гориво от последния дизелов двигател бе изгоряла преди минути. Ето че и батериите, захранващи лампите, се изтощиха. „Саутуест Чийф“ потъна в тишина и мрак.

Много скоро тишината бе разтърсена от тътен, влакът се раздруса, от всички страни се разнесоха писъци.

— Господи — ахна Елинор, — нова лавина!

Ако състоянието контролиран хаос съществува, то нещо такова цареше в „Саутуест Чийф“. Надвиснала бе непосредствена опасност да се срути друга лавина, която щеше да изпрати влака и неговите пътници в отвъдното. Изсипалите се преспи бяха ударили влака отдясно и снегът бе натрупал толкова високо, че затуляше прозорците. Натискът на снежната маса вече заплашваше да събори влака от релсите. Планът за реакция бе много прост: пълна евакуация. Беше лесно да се каже, но трудно да се изпълни при тези обстоятелства. И все пак триста четирийсет и един пътници започнаха да се прехвърлят от вагон във вагон и така до последния, а в същото време хората от персонала непрестанно ги брояха, претърсваха всяко ъгълче, да не би да забравят някого.

Загърнати в одеяла, разгънали чадъри и помъкнали всякакви други приспособления срещу бурята, хората се строиха в дълга процесия и направлявани от фенерчета и електрически лампи на батерии, се насочиха към тунела. Възрастните, по-трудно подвижните и невръстните деца бяха всеобща грижа. Коледният дух бе разпрострял магията си, защото непознати си помагаха един на друг, по-силните подкрепяха немощните. Никой не се оплакваше, нито хленчеше заради мястото си в редицата или поверените задължения.

Джобни фенерчета, лампи, одеяла, възглавници, аптечки, последният остатък храна и всичко, което можеше да им влезе в работа, бе свалено от влака и понесено на ръце. Един-единствен човек се оплака и това бе машинистът, който винеше себе си, че не е върнал влака обратно в тунела, преди да свърши горивото. Сега отказваше да напусне поста си. Роксан и Хигинс се нагърбиха да го уговорят: опитният железничар му обясни, че и на никой друг не му е дошло наум да върнат влака назад, пък и натрупалият се отзад сняг бездруго щял да попречи на маневрата. Успокои го, че от края на тунела ще може да наблюдава поверената му композиция, тъй че машинистът, чието име бе Ралф Пъркинс, най-сетне се съгласи да напусне мястото за управление. Хигинс премълча възможността той да види любимия си влак да полита надолу в урвата, понесен от подобно на цунами снежно свлачище.