Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Том, Елинор, Макс, Мисти, Кристобал, отец Кели и Агнес Джоу се трудиха наравно с екипажа, докато с блъскане, теглене и успокоителни думи успяха най-сетне да преведат всички под стените на огромния тунел. Агнес Джоу се оказа особено умел водач; очевидно тази едра жена притежаваше невероятна сила, която се прояви безброй пъти по време на евакуацията.

Том се сети да грабне ските и екипа си, а Елинор взе на заем ски от една пътничка, която също бе тръгнала към Тахо. Двамата пренесоха огромна част от провизиите през снега, при това доста бързо.

В тунела се заеха да си построят лагер. Том обиколи на няколко пъти, за да си състави преценка за ситуацията. Разполагаха с твърде малко осветление, храната също привършваше, одеялата не достигаха. Най-голяма опасност криеше студът. При тези ниски температури, при недостига на кислород и разположението на тунела, който като фуния привличаше невероятен по сила въздушен вихър, ставаше ясно, че по-възрастните и децата няма да издържат дълго.

Преценявайки надвисналата опасност, той стигна до неизбежното заключение. Повика началник-влака, машиниста и Роксан и няколко минути им говори тихо, но настойчиво.

Елинор, която помагаше на хората да се настанят, вдигна очи и разбра, че се провежда важно съвещание. Когато се приближи към тях, вече говореше Роксан:

— Не си длъжен да го правиш, Том, но шапка ти свалям.

— Ще дойда с теб.

Всички се извърнаха към Елинор.

— Не, няма да дойдеш — рече Том.

— От мен е научил всичко за ските — обясни тя на останалите от групата.

— Не мога да ти позволя да ме придружиш, Елинор.

— Не те моля за разрешение. Ако предпочиташ да тръгнеш сам, чудесно, ще те чакам в курорта с чаша горещо кафе.

— Мен ако питаш — многозначително вдигна вежди Роксан, — много по-умно ще постъпиш, ако тръгнеш заедно с тази жена, вместо да рискуваш сам.

Том изгледа всеки от групата и най-сетне спря очи върху Елинор.

— Пак ли ще работим заедно?

— Да вървим.

Без да се бави, Елинор се приготви за път. Появи се Макс.

— Какво чувам, двамата с Лангдън слагате ските и тръгвате да търсите помощ?

— Поне ще опитаме.

— Опасно е в тая буря, Елинор. Сигурна ли си, че имаш сили?

— От дълго време не съм се чувствала толкова уверена.

— Том е едър и силен, може да се справи и сам. Разказа ми как веднъж носил на гръб някакъв колега по стръмно възвишение под дъжд от свистящи куршуми.

Елинор спря и го погледна.

— Този колега бях аз, Макс.

Няколко мига Макс я гледа безмълвно, а после рече тихо, захвърлил обичайния апломб:

— Просто не искам да те загубя, Елинор.

Елинор седна до него и го прегърна.

— Ще се върна ако не за друго, то за да напиша сценария и да спечеля „Оскар“.

— Ти май наистина го обичаш.

— Вярваш ли, че съществува втори шанс, Макс?

— Ами редно би било, като знам колко съм получил.

— А на мен досега не ми се беше случвало. Не искам да го пропусна. Не вярвам да ме споходи отново.

След като се сбогуваха с всички, Том и Елинор, понесли на гръб най-необходимото, тръгнаха на североизток обратно през тунела. Хигинс им бе начертал груба карта на района по памет и им обясни как да стигнат до „Динго“. Том зави ценната хартийка в найлон и я пъхна в джоба си. На излизане от тунела трябваше да изкачат сипея и оттам да се движат в посока северозапад към курорта. Ако имаха късмет, някъде около обяд щяха да пият горещо кафе край пламтяща камина. На тази височина въздухът бе много студен и силно разреден, тъй че много скоро Том и Елинор вече се задъхваха. В тунела цареше пълен мрак, затова включиха лампите, монтирани в каските им. Тук нямаше сняг, та трябваше да си носят ските.

— Поне няма да се безпокоим, че влакът може да ни сгази — подхвърли Том.

— Аз пък си мислех, че всичко е против нас.

Разстоянието от седем-осемстотин метра до края на тунела Том и Елинор изминаха хванати за ръце. Когато се озоваха навън, сложиха ските.

— Готова ли си? — попита Том.

Елинор кимна.

Пристъпиха навън във виелицата, успяха някак да открият пролука въпреки бялата пелена, покрила всичко наоколо, и започнаха изкачването. Всяко забиване на щеките изискваше невероятно усилие. След няколко минути бурята ги скри в страховитата си прегръдка.

Двамата се придвижваха сред стени от сняг. Телата им бяха покрити с лед, крайниците губеха чувствителност. Непрестанно сменяха посоката. Том разполагаше с компас, но не смееше да се довери на данните на инструмента. А да откриеш курорта посред снежна буря се оказа далеч по-трудно, отколкото си бе представял. Но те продължаваха напред.