Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Мога да обещая да направя всичко възможно. Пък и какво ще загубим?

— Какво ще кажеш за собствения си живот? — попита Елинор.

— Е, животът си е мой, нали? Не вярвам някой да вземе да скърби.

Елинор се изправи и излезе, без да каже дума.

Хигинс събра набързо машиниста, Роксан и началник-влака в ресторанта, за да обсъдят предложението на Том. А то никак не допадна поне на двама от групата.

— Той е клиент на нашата компания — рече началник-влакът. — Не че не оценявам предложението, Том, но ако те сполети беда, отговорността пада изцяло върху мен. Не мога да те пусна. Налага се да проявим търпение, не може да не изпратят помощ.

— Можеш ли да се свържеш с централата на „Амтрак“ по телефона? Или пък да се обадим в курорта и от „Динго“ да пратят някого — разсъждаваше вече на глас Хигинс.

— Бурята прекъсна телефонната връзка. За последен път говорих с централата преди часове. Оттогава опитваме, но напразно.

— Пробвахме и с всички клетъчни телефони, които открихме във влака — добави Роксан. — Нито един няма достатъчно силен сигнал. Не можем да се свържем нито с централата, нито с курорта, нито с когото и да било друг. Все едно сме се озовали в каменната ера.

— Вижте — не се стърпя Том, — нямам намерение да седя тук и да чакам снегът да ни затрупа. Ще подпиша каквото искате, за да ви освободя от отговорност в случай, че нещо лошо ме сполети. Подписвал съм такива документи като репортер отвъд океана. Аз съм голямо момче, свикнал съм да се грижа за себе си.

— Не става дума дали ще ни обвинят, Том — рече Роксан. — Просто не искаме да се излагаш на опасност, миличък. В момента навън едва ли е много приятно за разходка.

— И при много по-лоши условия съм го правил, Роксан, повярвай ми. — Той изгледа поотделно всеки един от тях. — Нека да опитам. Само за това ви моля. Ако се окаже непроходимо, ще се върна, и толкова.

Служителите се спогледаха и накрая началник-влакът и машинистът кимнаха в знак на съгласие.

Том отиде с Роксан да си вземе ските и екипа. Върна се в купето си, за да се приготви, и в някакъв момент усети, че не е сам.

— Стягам си багажа и тръгвам — тихо рече той.

— Виждам — отвърна Елинор, без да помръдне.

— Искаш ли нещо? В момента съм зает, както виждаш.

— Искам да се откажеш.

— Добре, не казвай нищо повече. Вече съм решил.

— Сигурно си въобразяваш, че ще спасиш влака и всички в него.

Том рязко я погледна.

— Да, такъв е моят план. Не е нужно да ми благодариш, задето се правя на герой.

Тя прекрачи прага и приседна на седалката.

— Не смяташ ли, че това всъщност е един вид бягство?

— Каня се да изляза в тая виелица и да докарам помощ с риск за живота си, а ти ме наричаш страхливец. Много съм ти признателен.

Елинор не трепна от иронията в думите му.

— Наистина ли искаш да знаеш защо си тръгнах тогава от Тел Авив? Може би трябва да чуеш причината, след като съществува вероятност да не се върнеш.

Той я изгледа продължително и накрая също седна.

— Трябва да ти кажа, че не по-зле от мен умееш да улучваш лошите моменти, но щом си решила, давай.

Миг-два Елинор се постара да се овладее и после каза:

— Ти си самотник, Том, просто защото така ти харесва. Отговаряш единствено за себе си, за никой друг.

Той понечи да избухне, но погледът й го накара да замълчи.

— Години чакам да ти кажа това, сега е настъпил моментът, тъй че ще ме изслушаш. — Тя направи кратка пауза, после продължи: — Обичах те, Том, обичах те с цялото си сърце. За мен ти беше единствен на земята.

— „Беше“, значи минало време.

— Даваш ли си сметка, че докато бяхме заедно, веднъж те отвлякоха, а на три пъти едва не те убиха? Непрестанно поемаше безумни рискове заради поредния сензационен репортаж, никога не помисли какво преживявам аз. Всеки път, когато излезеше през вратата, не знаех дали ще се върнеш. Нима не забеляза, че все по-малко време отделях на собствената си работа и все повече се тревожех? Исках просто да си отида у дома. Исках да се спрем някъде, просто да бъдем заедно. Не исках да се кача на поредния самолет. Не исках да те гледам как тръгваш на поредната задача и да се питам дали ще те видя отново. След толкова години скитане по света мечтаех за бяла оградка, градина в задния двор и съпруг, който излиза в девет и се прибира в пет. Само че ти така и не ми предложи. Скитането бе по-важно за теб от мен самата.

— Ти ми постави ултиматум, Ели. Очакваше за няколко минути да взема решение, което би променило целия ми живот.