Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Радвам се поне, че взехме повечко храна в Канзас Сити — обади се Роксан. — Веднага ще се заема с разпределянето, защото никой няма представа колко дълго ще останем тук. — Тя се изправи, готова да тръгне по задачите си. — Ако имам нужда от помощ, надявам се, мога да разчитам на вас, права ли съм?

Всички кимнаха утвърдително. Тя се усмихна храбро и излезе.

Четири часа по-късно падна мрак. Повечето хора се бяха пъхнали на топло под одеялата, насаме с мрачни мисли за близкия си край.

Том се отби при отец Кели и го завари отново над Библията.

— Не е зле да направим една служба във влака, отче, да се поободрят хората.

— Не вярвам всички да са католици.

Том погледна навън, където снегът се силеше, а и вятърът не бе утихнал.

— Едва ли има значение в този момент — рече той.

— Боя се, че съм позагубил навик.

— То е като да караш велосипед, просто не се забравя.

Том откри Макс и Мисти, сгушени един до друг в двойното луксозно купе. Мисти изглеждаше все още потисната, ала Макс бе възвърнал бодростта си; дори загубата на обувките „Бруно Мали“ не го бе сломила.

— Който ги е взел, сигурно се нуждае от тях повече от мен.

— Много великодушно от твоя страна — рече Том.

— Бездруго твърде много вещи съм натрупал. Едно ще ти кажа, при всичко, което преживяхме, от това ще излезе страхотен филм… стига да оцелея, за да го заснема.

— Макс! — скара му се Мисти.

— Винаги съм си представял, че ще напусна тоя свят с гръм и трясък, макар че за влак не се бях сещал.

— Благодаря ти, Макс, много ме окуражаваш.

— Стига, Мисти, каквото ти е писано, това ще се случи. Я по-добре опитай се да предскажеш какво ни чака. Какво показват картите?

— Не сега, Макс.

— Нима твърдиш, че някакво нищожно премеждие ще те накара да загърбиш онова, в което вярваш? Много ти била слаба вярата.

Мисти въздъхна, извади картите таро, размеси ги и започна да ги вади една по една. Отначало изглеждаше напълно безучастна, току поглеждаше тревожно през прозореца при всеки напор на вятъра. С всяка нова карта обаче тя се вглъбяваше все повече и една дълбока бръчка проряза челото й.

— Странно — рече накрая.

— Кое? — не се стърпя Том.

— Ясно е, че ще бъдем спасени.

— Хубава новина — зарадва се Макс. — И как ще стане това?

— Ще се появи нещо на шест крака, ето как.

— На шест крака? — недоверчиво повтори Том.

— Станаха пет шестици. Това не е ли още по-лошо и от четирите? — поиска да разбере Макс.

— Не, картите показват шест крака и спасение. Аз лично нямам нищо против — заяви Мисти.

Макс се изправи и отиде до барчето в ъгъла.

— Е, докато чакаме спасение от тия шест крака, ще се подкрепя с един бърбън. Ти ще пиеш ли с нас, Том?

— Може би по-късно. Имам по-важна работа.

— Каква например?

— Да открия нещо на шест крака, ето какво.

Новината за изпадналия в беда влак достигна всички национални и международни новинарски агенции и светът затаи дъх в очакване. За беда въпреки готовността на хора и машини от цялата страна да се притекат на помощ, враждебната природа имаше други планове. В това бурно време никакъв самолет не можеше да излети, а дори да успееше да се вдигне във въздуха, нямаше къде да кацне. Хеликоптерите също бяха безпомощни. Не оставаше нищо друго, освен да се изчака времето да се проясни. Все пак влакът още разполагаше с гориво, отопление и запаси от храна, тъй че положението, макар и сериозно, засега не застрашаваше живота на хората и не налагаше спешни мерки. Заръчаха им да запазят спокойствие, рано или късно щели да ги спасят.

В главното управление на „Амтрак“ обаче подготовката за спасителна акция бе в пълен ход. Събитията се развиваха с невероятна бързина. Осъществиха връзка с компанията за товарни превози, собственик на линията, по която бе заседнал „Чийф“, и обединиха усилия за изработването на стратегия, която да се осъществи, щом времето утихне.

Из цялата страна бяха разпратени призиви за доставка на оборудване и специалисти, необходими за разчистването на релсите. В „Амтрак“ не очакваха особен отклик поради наближаващите коледни празници и все пак някой се сети в разпратеното съобщение да вмъкне информацията, че Роксан Джордан и наскоро „пенсионираният“ Херик Хигинс се намират в „Чийф“. В разстояние на няколко часа хиляди хора се обадиха по телефона, захвърчаха писма по електронната поща от служители по влаковете от цялата страна, които доброволно предлагаха услугите си и бяха готови да пожертват празника си, само и само да помогнат.