Джон Гришам - Окръг Форд

Когато след два месеца изляха първия бетон, нямаше нито тържествена първа копка на местни лидери, нито речи с обещания за работни места и перчене пред обективите. Събитието нарочно не се разгласяваше и ако на един млад репортер случайно не му бе хрумнало да провери, началото на строежа щеше да мине незабелязано. Но на първа страница в следващия брой на „Форд Каунти Таймс“ се появи голяма снимка на бетоновоз, обкръжен от работници. Заглавието крещеше: „Казиното идва“. Кратката статия не даваше почти никакви подробности, най-вече защото никой не искаше да говори. Лари Вожда беше твърде зает зад тезгяха за месо. Боби Карл Лийч бе извън града по спешни дела. Бюрото по индианските въпроси и Вътрешното министерство отказваха всякакви коментари. Анонимен източник заяви неофициално, че казиното ще бъде открито „до десет месеца“.

След като снимката и материалът на първа страница потвърдиха слуховете, градът изригна. Баптистките проповедници се организираха и следващата неделя изляха пред паствата си най-сурови присъди срещу хазарта и свързаните с него пороци. Те призоваха хората да действат. Пишете писма! Обадете се на политиците, които сте избрали! Дръжте съседите под око, за да не се поддадат на греха на хазарта! Трябваше да попречат на този рак да зарази общината им. Индианците атакуваха отново.

Следващото издание на „Таймс“ бе пълно с недоволни писма до редакцията и нито едно не подкрепяше идеята за казиното. Сатаната напредваше и всички достойни хора трябваше да се окопаят в кръгова отбрана, за да осуетят злите му намерения. Когато Окръжната комисия по хазарта се събра както обикновено в понеделник сутринта, заседанието бе прехвърлено в главната съдебна зала, за да има място за разгневената тълпа. Петимата надзорници се скриха зад адвоката си, който се опита да обясни на хората, че окръжните власти по никакъв начин не могат да спрат казиното. Въпросът беше чисто и просто от компетенцията на федералните власти. Племето язу беше получило официално признание. То притежаваше земята. Индианци бяха построили казина поне в двайсет и шест други щата, най-често въпреки местната съпротива. Групи разтревожени граждани бяха водили съдебни дела, завършващи с неизменен провал.

— Вярно ли е, че зад казиното всъщност стои Боби Карл Лийч? — попита някой.

Преди две вечери адвокатът бе пил с Боби Карл. Не можеше да отрече онова, което подозираше целият град.

— Така мисля — каза предпазливо той. — Не е в нашите правомощия да изискваме цялата документация на казиното. Освен това мистър Лийч е от индианско потекло.

Из залата се разнесе вълна от дрезгав смях, последвана от протести и освирквания.

— Той и на джудже ще се направи, ако може да изкара нещичко от тая работа! — подхвърли някой и така предизвика нови смехове и викове.

Цял час крещяха и свиркаха, но накрая събранието постепенно издъхна. Стана очевидно, че окръжните власти по никакъв начин не могат да спрат казиното.

И така продължи. Още писма до редакцията, още проповеди, още телефонни обаждания до местните политици, няколко нови подробности във вестника. Минаваха седмици и месеци и опозицията губеше интерес. Боби Карл се спотайваше и рядко излизаше из града. На строежа обаче пристигаше всяка сутрин точно в седем, караше се на началника на екипа и заплашваше да уволни някого.

Казиното „Щастливия Джак“ бе завършено малко повече от година след като хартата за племето язу пристигна от Вашингтон. Всичко в него беше евтино. Представляваше набързо сглобена конструкция от три метални халета, заварени едно за друго, с обща фасада, имитираща бели тухли, и много неонови светлини. До казиното бе построен хотел с петдесет стаи, проектиран така, че да изглежда колкото се може по-импозантен. Със своите шест етажа, претъпкани с тесни стаички за 49,95 долара на вечер, той стана най-високата сграда в целия окръг. Отвътре казиното беше оформено в стил Дивия запад — с каубои, индианци, преселнически кервани, едновремешни кръчми и вигвами. По стените бяха изрисувани пищни батални сцени, в които индианците имаха леко числено превъзходство по отношение на труповете, ако някой изобщо си направеше труда да ги брои. Подовете бяха покрити с тънък мокет с пъстри изображения на коне и добитък. Цялостната обстановка напомняше конгресна зала, преустроена набързо, за да привлече любители на хазарта. Боби Карл лично бе ръководил почти цялото вътрешно обзавеждане. Персоналът бе минал кратко обучение. При всеки опит за критика на неговото казино Боби Карл отговаряше лаконично: „Сто нови работни места.“ Лари Вожда вече носеше пълен церемониален костюм на язу — поне както си го представяше той — и имаше задачата да обикаля из игралната зала, да си бъбри с клиентите и да ги кара да се чувстват на истинска индианска територия. Петнайсет от двайсетината официално признати язу подадоха молби за работа. Накичиха ги с пера и ги научиха да раздават карти за блекджек, от който казиното печелеше най-много.