Джон Гришам - Окръг Форд

Документите лежаха на кухненската маса — съвместна молба за развод поради несходство на характерите. Вече подготвена от адвокат! Това беше удар от засада. Той заплака, докато я четеше, после зарида още по-силно, когато стигна до двата листа с нейното лаконично прощално писмо. Около седмица се караха по телефона. Той я молеше да се прибере. Тя отказваше, настояваше, че всичко е свършило, и го молеше просто да подпише молбата и да престане да плаче.

Дълги години бяха живели в покрайнините на Карауей — скучно градче, подхождащо идеално на мъж като Сидни. На Стела обаче й беше дошло до гуша. Премести се в окръжния град Клантън — много по-голям, с елитен голф клуб и още няколко заведения за изискана публика. Спеше в сутерена на една своя стара приятелка и си търсеше работа. Сидни се мъчеше да я намери, но тя го отбягваше. Дъщеря им се обади от Тексас и бързо застана на страната на майка си.

Вечно тихата къща сега занемя като гроб и Сидни не издържа. Стана му навик да изчаква, докато притъмнее, и да потегля с колата към Клантън, където кръжеше около площада, кръстосваше улиците и шареше с поглед насам-натам — копнееше страстно да види жена си. Очакваше тя да го забележи, жестокото й сърце да се смили и животът отново да стане хубав. Така и не я зърна нито веднъж, но продължаваше да обикаля из Клантън, след което напускаше града и подкарваше през полето.

Една нощ мина край магазина на Вожда Лари и малко по-нататък отби към оживения паркинг пред „Щастливия Джак“. Може би тя щеше да е там. Може би тъй отчаяно копнееше за ярки светлини и вълнуващ живот, че не би се погнусила дори от едно толкова долнопробно заведение.

Това бе само хрумване — просто претекст да види онова, за което говореха всички. Кой би си представил някога, че в затънтения селски окръг Форд ще изникне казино? Сидни обиколи насам–натам по мокета, поговори с Лари Вожда, погледа как група пияни селяци губят заплатите си на зарове и се усмихна пренебрежително на жалките наивници, които тъпчеха спестяванията си в предварително програмирани ротативки. Послуша за малко един ужасяващо некадърен кънтри певец, опитващ да имитира Ханк Уилямс на малка сцена в дъното. Няколко застаряващи и възпълни танцьорки се кълчеха отегчено на дансинга пред оркестъра. Ама че изкусителки! Стела не беше там. Не я видя нито на бара, нито в кафенето, нито в залата за покер. На Сидни му поолекна, но сърцето му си оставаше разбито.

Не беше играл карти от години, но помнеше основните правила на „Двайсет и едно“ — игра, на която го бе научил баща му. След като обикаля половин час около масите за блекджек, той най-сетне събра смелост да седне на една със залози от пет долара и да купи чипове за двайсет. За шейсет минути спечели осемдесет и пет долара. През следващия ден проучи основно правилата на играта — шансове за печалба, удвояване на залога, разделяне на чифтове, плюсове и минуси на гарантирания залог, — а вечерта се върна на същата маса и спечели четиристотин долара. След още малко теоретична подготовка на третата вечер остана три часа, пи само черно кафе и си тръгна с хиляда седемстотин и петдесет долара. Откри, че играта е проста и ясна. Имаше съвършен начин за отиграване на всяка ръка — в зависимост от картите на крупието човек трябваше само да се съобразява със стандартните вероятности и можеше да спечели шест от всеки десет раздавания. Като се прибавеше и двойната печалба при събрани двайсет и едно, играта предлагаше най-добри шансове срещу казиното.

Тогава защо толкова много хора губеха? Сидни бе смаян от невежеството и глупавите залози на другите играчи. Огромните количества алкохол също си казваха думата, а в страна, където пиенето все още се смяташе за тежък грях, мнозина не устояваха на питиетата в „Щастливия Джак“.

Сидни проучваше, играеше, пиеше безплатно черно кафе, носено от сервитьорките, и продължаваше да играе. Купи си книги и видеокасети с уроци и се научи да брои картите — трудна стратегия, която често даваше великолепни резултати, но повечето казина изхвърляха гостите заради нея. И най-важното, усвои необходимата дисциплина, за да играе според шанса, да пасува, когато губи, и рязко да вдига залозите, когато тестето изтънява.

Престана да обикаля Клантън в търсене на съпругата си и вместо това всяка вечер потегляше право към „Щастливия Джак“, където обикновено играеше час-два и се прибираше у дома с поне хиляда долара. Колкото повече печелеше, толкова по-мрачно го гледаха салонните управители. Някакви дебеловрати младежи с евтини костюми — вероятно охраната — сякаш го наблюдаваха прекалено внимателно. Той упорито отказваше да получи рейтинг — тоест да се запише за „клубно членство“, осигуряващо редица безплатни екстри на онези клиенти, които играеха редовно и залагаха на едро. Всъщност отказваше да се регистрира по какъвто и да било начин. Любимата му книга беше „Как да разорим казиното“, чийто автор — бивш комарджия, преминал на писателското поприще — препоръчваше преобличането като начин за заблуда на противника. Никога недей да носиш едни и същи дрехи, украшения, шапки, очила. Никога не играй повече от час на една и съща маса. Никога не казвай истинското си име. Вземи приятел със себе си и го накарай да те нарича Франк, Чарли или другояче. Залагай глупаво от време на време. Редовно сменяй напитките, но стой далеч от алкохола. Причината беше проста. Законът разрешаваше на всяко казино в страната да помоли играча да напусне. Ако подозират, че броиш картите или мамиш, ако печелиш твърде много или си им омръзнал, могат да те изритат. Не е необходима причина. Редовната смяна на самоличността ги кара да се колебаят.