Джон Гришам - Окръг Форд

Бизнес планът започваше да се оформя.

На петдесет километра западно от Клантън, на границата с окръг Полк, се намираше един смесен магазин, притежаван от умерено мургав старец с дълги плитки и множество пръстени с тюркоази. Наричаха го просто Лари Вожда, защото твърдеше, че е чистокръвен индианец и може да го докаже с документи. Той беше язу и се гордееше с произхода си, а за да убеди хората в своята автентичност, покрай яйцата и студената бира продаваше всевъзможни евтини индиански изделия и сувенири. Край шосето стърчеше индианска шатра, произведена в Китай, а в клетка до вратата дремеше престаряла безжизнена мечка. Тъй като държеше единствения магазин в радиус от петнайсет километра, Вожда изкарваше добър оборот от местното население, а на случайните заблудени туристи продаваше бензин и се снимаше с тях срещу заплащане.

Лари Вожда беше своеобразен активист. Рядко се усмихваше и създаваше впечатлението, че носи товара на своя изстрадал и забравен народ. Пишеше гневни писма до конгресмени, губернатори и бюрократи, чиито отговори висяха забодени с кабарчета на стената зад касовия апарат. При най-дребната провокация се впускаше в горчиви нападки срещу най-новите неправди, налагани на „неговия народ“. Историята му беше любима тема и той охотно говореше с часове за печалното, унищожително заграбване на „неговата земя“. Повечето местни клиенти благоразумно се ограничаваха до съвсем кратки реплики, докато плащаха покупките си. Неколцина обаче с удоволствие придърпваха някой стол и сядаха да послушат гневните тиради на Вожда.

Почти две десетилетия Дари Вожда издирваше други потомци на племето язу в района. Повечето от онези, на които пишеше, нямаха представа за индианския си произход и със сигурност не го желаеха. Те бяха напълно асимилирани, претопени чрез смесени бракове и не знаеха за тази част от генетичното си наследство. Бяха бели! В края на краищата живееха в Мисисипи и всеки намек за смесена кръв означаваше нещо далеч по-зловещо от случайна връзка с туземното население. Онези, които си правеха труда да му отговорят, почти единодушно твърдяха, че имат англосаксонски произход. Двама заплашиха да го дадат под съд, а един да го убие. Но той продължаваше да се бори и когато събра колоритна компания от двайсетина отчаяни клетници, основа народа язу и подаде в Министерството на вътрешните работи молба за признаването му.

Минаха години. Хазартът нахлу в резерватите из цялата страна и индианските земи изведнъж станаха много по-ценни.

Когато реши, че в жилите му тече и индианска кръв, Боби Карл тихомълком се намеси в събитията. С помощта на изтъкната адвокатска фирма от Тюпълоу притисна когото трябваше във Вашингтон и индианците язу получиха официално признание. Племето не притежаваше земи, но според федералните закони това не бе задължително.

Боби Карл имаше земи — сто и шейсет декара сухи храсталаци и борови горички покрай шосето точно срещу шатрата на Лари Вожда.

Когато хартата пристигна от Вашингтон, гордото ново племе се събра за церемония в магазина на Вожда. Поканиха конгресмена си, но той беше зает в Капитолия. Поканиха губернатора, но не получиха отговор. Поканиха други щатски служители, но се оказа, че имат по-важни задължения. Поканиха местните политици, но и те упорито се трудеха някъде другаде. Само един дребен и бледолик служител на Вътрешното министерство дойде да им връчи документите. Индианците язу, в мнозинството си почти също тъй бледолики като бюрократа, все пак силно се впечатлиха от момента. Както можеше да се очаква, Лари единодушно бе избран за доживотен вожд. За заплата не стана дума. Но имаше много приказки за дом, за парче земя, където да си изградят управление или щаб — с две думи място, което да символизира тяхната идентичност и цел.

На другия ден кафявият кадилак на Боби Карл спря на паркинга пред магазина на Вожда. Той никога не се бе срещал с него и дори не бе влизал в магазина му. Огледа фалшивата шатра, забеляза олющената боя по външните стени, усмихна се презрително на старите бензиноколонки, спря до клетката, колкото да установи, че мечката наистина е жива, и влезе вътре да се срещне със своя кръвен брат.

За щастие Вожда никога не бе чувал за Боби Карл Лийч. Иначе можеше да му продаде кутия безалкохолно и да му пожелае приятен път. След като Боби Карл отпи няколко малки глътки и стана ясно, че не бърза да си върви, Вожда попита:

— По нашия край ли живеете?