Джон Гришам - Окръг Форд

Последният акт от умело планираното и блестящо осъществено сбогуване бе среща с дъщерите му. След няколко остри телефонни разговора Лайза най-сетне се смили и разреши на Мак да ги посети за един час в четвъртък вечерта. Тя щеше да излезе и да се върне точно след шейсет минути.

В неписаните правила на човешкото поведение някой древен мъдрец е решил, че срещи като тази са задължителни. Мак със сигурност би могъл да мине без нея, но тогава щеше да бъде не само мошеник, но и страхливец. Нямаше да му остане нищо свято. Предполагаше, че е важно момичетата да получат шанс да излеят чувствата си, да поплачат и да попитат защо. Но тревогите му бяха напразни. Лайза ги бе подковала тъй старателно, че те едва събраха сили да го прегърнат. Той обеща да ги навестява колкото се може по-често, макар че напуска града. Момичетата приеха думите му с повече скептицизъм, отколкото бе допускал, че може да съществува. След трийсет дълги и мъчителни минути Мак още веднъж прегърна вдървените им телца и изтича към колата си. Докато потегляше, не се съмняваше, че трите жени планират нов и щастлив живот без него.

Ако си позволеше да размишлява над личните си провали и недостатъци, рискуваше да изпадне в меланхолия. Той потисна импулса да си припомни времето, когато дъщерите му бяха по-малки и животът по-щастлив. А дали изобщо някога бе живял щастливо? Честно казано, не можеше да прецени.

Върна се в кантората, влезе както винаги напоследък през задната врата и огледа за последен път стаите. Всички неприключени дела бяха предадени на Хари Рекс. Старите бяха изгорени. Юридическата литература, канцеларското оборудване, мебелите и евтините картини по стените бяха продадени или подарени. Той напълни един неголям куфар, чието съдържание беше грижливо подбрано. Никакви костюми, вратовръзки, сака, официални ризи и обувки — всички те бяха предоставени на благотворителни организации. Мак потегляше на път с лек багаж.

С автобус стигна до Мемфис, от там отлетя за Маями, после за Насо, където пренощува, преди да хване самолет за Белиз Сити. Изчака един час на задушното летище, като пиеше бира на малкия бар и слушаше как някакви гръмогласни канадци говорят развълнувано за риболов и мечтаят за бъдещето. Нямаше ясна представа какво го чака, но със сигурност щеше да е по-привлекателно от руините зад гърба му.

Парите бяха в Белиз — страна, чийто договор за екстрадиране със САЩ беше чисто формален. Ако надушеха следите му, а той твърдо вярваше, че това няма да се случи, тихомълком щеше да се прехвърли в Панама. По негово мнение шансовете да го заловят бяха нищожни, а ако някой започнеше да рови из Клантън, Хари Рекс скоро щеше да научи.

Самолетът за Амбъргрис Кей беше стара чесна с дванайсет места, претъпкана с охранени американци, които едва се побираха на тесните седалки. Но Мак нямаше нищо против. Гледаше през прозореца към блестящото тъмносиньо море на деветстотин метра под него — топлите солени води, в които скоро щеше да плува. На острова, северно от главния град Сан Педро, той си намери стая в един старомоден крайбрежен комплекс, наречен „Рифът на Рико“. Всички стаи представляваха уютни бунгала с тръстикови покриви и малки веранди отпред. Плати за една седмица в брой — вече никога нямаше да докосне кредитна карта — и бързо навлече новите си работни дрехи: тениска, стари шорти и бейзболна шапка. Предпочете да ходи бос. Бързо откри бара, поръча си коктейл с ром и се запозна с човек на име Коз. Той висеше в единия край на бара от тиково дърво и създаваше впечатлението, че е закотвен там от доста време. Дългата му прошарена коса беше вързана отзад на опашка. Имаше бронзова, загрубяла от слънцето кожа. Говореше с едва доловим акцент от Нова Англия, палеше цигара от цигара и пиеше тъмен ром. Не след дълго се изтърва, че навремето е поддържал делови връзки с някаква неуточнена фирма в Бостън. Упорито разпитваше за миналото на Мак, но Мак бе твърде нервен, за да разкрие каквото и да било.

— Колко време ще останеш? — попита Коз.

— Поне колкото да хвана тен — отговори Мак.

— Може да не се получи толкова бързо. Я виж слънцето. Жестоко е.

Коз охотно предлагаше съвети за много неща в Белиз. Когато разбра, че няма да изкопчи нищо съществено от събеседника си, той каза:

— Умен си. Недей да приказваш много по тия места. Тук е пълно с янки, бягащи от едно или друго.

По-късно, легнал в хамака, Мак се люшкаше с вятъра, гледаше лениво към океана, слушаше прибоя, пиеше ром със сода и се питаше дали наистина бяга от нещо. Не го преследваха нито заповеди за арест, нито съдебни решения или кредитори. Поне не бе чувал за подобни заплахи. И не вярваше, че съществуват. Ако решеше, можеше още утре да се прибере у дома, но тази мисъл го отвращаваше. Вече нямаше дом. Току-що бе избягал от там. Шокът от промяната не бе лек, но ромът определено помагаше.