Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

Гай Фабий бе изпратен с двама други легати като подкрепление на Ребил и двата му легиона срещу пиктоните и андите, двете племена не бяха претърпели сериозни загуби при Алезия и не бяха участвали в първата вълна от бунтове срещу Рим. Изглежда, обаче всички галски племена бяха решени да изпробват късмета си — вероятно си мислеха, че след толкова години война Цезаровата войска е изтощена и е загубила предишния ентусиазъм. За пореден път получиха доказателство, че грешат — дванайсет хиляди анди загинаха в битка при един мост над Лигер, други — при няколко по-малки сражения.

Това означаваше, че бавно, но сигурно способните още да се отбраняват племена се изместваха на юг и запад към Аквитания. Там, след като сеноните отказаха да го приемат, Драпес се беше присъединил към Луктерий.

Малко от големите галски предводители бяха останали. Гутруат от карнутите бе предаден на Цезар от собственото си племе, прекалено уплашено от отмъщението на Рим, за да го подкрепи. Тъй като беше участвал в избиването на римски граждани в Ценабум, съдбата му не беше само в ръцете на Цезар — в произнасянето на присъдата му щеше да участва и представителна военна комисия. Въпреки настояването на Цезар Гутруат да остане жив до триумфалното му шествие, военните представители постигнаха своето. Гутруат беше бичуван и обезглавен.

Скоро след това Комий се срещна с Гай Волузен Квадрат за втори път. Докато Цезар бе на юг с конницата, Антоний беше оставен да управлява в Белгика. Той приключи с беловаките и се установи на лагер край Неметоцена, в земите на атребатите, племето на Комий. И те бяха толкова уплашени да не би римляните да продължат набезите си срещу тях, че отказаха да имат нещо общо с бившия си цар. След като се сдуши с група скитащи сугамбри, той се зае с разбойничество и започна да създава смут сред нервните, които не бяха в състояние да му се противопоставят. Когато Антоний получи молба за помощ от винаги верния Вертикон, той изпрати Волузен начело на много голяма конница.

Омразата на Волузен към Комий не беше намаляла с времето. След като узна кой предвожда разбойниците, римският пълководец се зае със задачата си с истинска ярост. Той постепенно изтласка Комий и сугамбрите му, докато го принуди да се изправи срещу него. Между двамата се състоя дуел с копия, при който Комий излезе победител. Волузен бе промушен през бедрото. Комий загуби повечето от хората си, но успя да се измъкне с най-бързия си кон, докато вниманието на римляните бе насочено към ранения Волузен.

Пострадалият беше закаран в Неметоцена. Римските военни хирурзи бяха способни — ампутираха крака му над раната и той оцеля.

Комий изпрати писмо до Марк Антоний:

„Марк Антоний, вече вярвам, че Цезар няма нищо общо с предателството на този кучеглавец Волузен. Ала се заклех никога вече да не заставам лице в лице с римлянин. Боговете бяха добри с мен. Предадоха ми врага и аз го раних толкова тежко, че той загуби крака си, макар да запази живота си. Честта ми е отмъстена.

Ала вече съм уморен. Собственият ми народ е толкова уплашен от Рим, че не ми дава ни храна, ни вода, ни покрив над главата. Разбойничеството е срамно занимание за един цар. Искам просто да бъда оставен на мира. Като залог за доброто ми поведение в бъдеще предлагам децата си, пет момчета и две момичета, не всичките от една майка, но всичките — атребати и достатъчно малки, за да израснат като добри римляни.

Преди измяната на Волузен, аз служих добре на Цезар. По тази причина те моля да ми позволиш да живея някъде в мир, без да се налага да вдигна отново меч. Някъде, където няма римляни.“

Писмото трогна Антоний, който гледаше на храбростта, верността и войнската чест по доста старомоден начин. В душата си Комий бе Хектор, а Волузен — Парис. Каква полза за Рим и Цезар да убие Комий и да го влачи зад колесницата си? Сигурно и Цезар би взел същото решение. Затова той изпрати отговор до Комий по същия вестоносец:

„Комий, приемам заложниците и смятам, че ти си един честен, но онеправдан човек. Децата ти ще бъдат оставени на вниманието на самия Цезар. Сигурен съм, че ще се отнесе с тях като с царска челяд.

Нареждам ти да заминеш в изгнание за Британия. Как ще стигнеш дотам, е твоя работа, макар че ти изпращам и паспорт, който можеш да използваш в Портус Ициус или Портус Гезориакус. Познаваш Британия добре от времето, когато служеше на Цезар. Предполагам, че там имаш повече приятели, отколкото врагове. Толкова дълга е римската ръка, че не се сещам друго място, на което да те пратя. Бъди сигурен, че там няма да срещнеш ни един римлянин. Цезар ненавижда тази страна. Да бъде.“