Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

— А! — възкликна Веркасивелаун с усмивка.

— Много добре — измърмори Кот.

— Имаме нужда от Версенжеторикс, за да ни каже как е най-добре да го направим — отбеляза Драпес, подръпвайки мустаци.

— Веркасивелаун ще се справи — намеси се Седулий. — Арверните са планинци, могат да се оправят на такъв терен.

— Искам шейсет хиляди от най-способните ни воини — рече Веркасивелаун. — Да се изберат сред племената, известни като най-смели и безразсъдни.

— Да започнем тогава от беловаките — предложи веднага Комий.

— Искам пехотинци, Комий, не конници. Ще взема обаче петте хиляди нервии, петте хиляди морини и петте хиляди менапии. Седулий, взимам теб и твоите десет хиляди лемовики. Драпес, ти и десет хиляди от твоите сенони. Гутруате, теб и десет хиляди от карнутите ти. Заради Битургон взимам и пет хиляди битуриги, а заради царя — десет хиляди арверни. Съгласни ли сте с това?

— Напълно — одобри се Седулий.

Останалите кимнаха, макар че тримата хедуиски командващи, Кот, Епоредорикс и Виридомар, изглеждаха недоволни. Литавик им беше прехвърлил командването съвсем неочаквано в Карнутум. По неизвестни причини той изведнъж възседна коня си и изостави хедуите заедно със сродника си Сур. До един момент Литавик бе единствен предводител, в следващия вече го нямаше! Изчезна на изток заедно със Сур!

И така командването на трийсет и пет хиляди хедуиски войници бе разделено между стария и уморен Кот и двама души, които още не бяха съвсем сигурни, че искат да се освободят от римското владичество. Освен това поканата им да участват в този военен съвет, подозираха те, бе само проява на любезност.

— Комий, ти ще командваш конницата и ще се насочиш през равнината към северозападния хълм. Епоредорикс и Виридомар ще вземат останалата пехота и ще тръгнат към южния край на равнината, сякаш се канят да нападнат. Опитайте се да се прехвърлите през римските укрепления, ще създадем работа на Цезар. Кот ще остане в лагера. Ясно ли е, хедуи? — попита Веркасивелаун със самоуверен, заповеден тон.

Тримата хедуи отвърнаха, че са разбрали.

— Ще нападнем, когато слънцето се издигне най-високо в небето. Така римляните няма да могат да се възползват от него. Щом започне да залязва, ще блести в очите им, не в нашите. Ще тръгна с шейсетте хиляди воини днес в полунощ, Оловикон ще ни води. Ще се качим на северозападното възвишение и ще слезем на половината път през неоградения участък преди съмване, сетне ще се скрием в гората и ще чакаме бойния вик. Комий, това е твое задължение.

— Разбрано — отвърна Комий, чието лице бе загрозено от голям белег през челото, дело на Гай Волузен.

Той гореше от желание за мъст. Всичките му мечти да стане цар на белгите се бяха изпарили, племето му, атребатите, бе така изтребено от Лабиен само преди месец, че за военния сбор в Карнутум беше успял да събере само четири хиляди бойци, главно застаряващи мъже и юноши. Беше се надявал на южните си съседи беловаките, но от десетте хиляди, които бяха поискали от тях Гутруат и Катбад, бяха дошли само две хиляди, и то само защото Комий бе отправил лична молба към царя им, Корей, негов приятел и роднина.

— Вземи две хиляди, ако така ще си по-доволен, но не вече — беше рекъл той. — Беловаките предпочитат да се бият срещу Цезар и Рим, когато и както самите те решат. Версенжеторикс е келт, а келтите не разбират абсолютно нищо от войни. Иди Комий, но не забравяй, че когато се върнеш победен, беловаките ще търсят съюзници сред белгите. Пази своите и моите хора. Не давай живота си заради келтите.

Корей имаше право, мислеше си Комий и вече започваше да си представя тъмна сянка, надвиснала над Алезия — сянката на римски орел. И келтите наистина нямаха никаква представа от водене на война и от унищожителните последствия след нея. Белгите обаче разбираха! Корей имаше право. Защо да мре заради келтите?

Още преди обяд съгледвачите от крепостта вече знаеха, че войската отвън се готви за нова атака. Версенжеторикс се усмихваше доволно, защото бе забелязал проблясъците на ризници и шлемове сред дърветата по склона на северозападния хълм над най-уязвимия лагер на пехотата. Римляните, дори наблюдателният пост на южния хълм, не би трябвало да са ги видели, тъй като слънцето бе зад Алезия. За момент той се разтревожи, че съгледвачите от северните кули може да са забелязали издайническите проблясъци, но конете, завързани около наблюдателниците, продължаваха да дремят необезпокоявано. Слънцето се вдигаше над Алезия точно срещу тях; да, крепостта бе единственото място, от което се виждаха отблясъците.