Херман Хесе - Петер Каменцинд

В нашия клас имаше едно разюздано русокосо момче, майстор във всичко — музикант, мим и клоун. Спечелих неговото приятелство не без мъка и моят весел дребен връстник винаги се държеше спрямо мен с един вид снизхождение. Все пак вече си имах един приятел. Посещавах го в малката му стаичка, четяхме заедно някои книжки, пишех му домашните по гръцки, затова пък той ми помагаше по математика. Понякога ходехме заедно и на разходка и трябва да сме изглеждали един до друг като мечка с невестулка. Той беше винаги приказлив, весел, остроумен, никога не се смущаваше и аз го слушах, смеех се и се радвах, че имам такъв буден приятел.

Един следобед заварих ненадейно малкия шарлатанин в училищния коридор да дава най-усърдно едно от своите комични представления пред неколцина другари. Току-що беше подражавал на един учител и сега се провикваше: „Отгатнете кой е“ и започна гласно да чете няколко Омирови стиха. При това ме копираше много вярно, моето смутено държане, боязливото ми четене, моето планинско, грубо произношение, също и изражението на постоянно напрегнато внимание, мигането с лявото око. Беше много смешно и остроумно и до крайност безсърдечно.

Когато той затвори книгата и пожъна заслужения успех, аз се появих отзад и му се нахвърлих да си отмъстя. Думи не можех да намеря, но изразих всичкото си възмущение, срам и ярост в една-едничка страшна плесница. Веднага след това започна урокът и учителят забеляза охкането и подутата червена буза на моя някогашен приятел, който при това беше негов любимец.

— Кой те удари така?

— Каменцинд.

— Излез, Каменцинд! Вярно ли е?

— Да.

— Защо го би?

Никакъв отговор.

— Имаше ли причина?

— Не.

И така аз бях строго наказан, но изтърпях със стоическа наслада, със съзнанието, че съм пострадал невинно. Но тъй като не бях нито стоик, нито светец, а хлапе, след наказанието изплезих език на моя приятел. Ужасен, учителят се спусна върху мен.

— Не те ли е срам? Какво означава това?

— Това значи, че онзи там е подлец и аз го презирам. И на всичко отгоре той е страхопъзльо.

Така свърши моето приятелство с комика. Друг не го замени и аз прекарах момчешките зреещи години без приятел. Макар оттогава моите възгледи за света и за живота да са се променили неведнъж, винаги си спомням за онази плесница с дълбоко удовлетворение. Навярно и русокосият не я е забравил.

На седемнадесет години се влюбих в една адвокатска дъщеря. Тя беше хубава и аз се гордея, че през целия си живот съм се влюбвал само в много хубави жени. Какво съм изстрадал за нея и за другите — ще разкажа друг път. Името й беше Рези Гиртанер и днес още е достойна за любовта на много по-достойни мъже от мен.

По това време в цялото ми същество кипеше буйна младежка сила. Аз и моите другари участвахме в луди сбивания и се гордеех като пръв борец, футболист, бегач и гребец; но бях постоянно тъжен. Това едва ли имаше някаква връзка с любовната ми история. То беше просто сладката мъка на ранната пролет, която ме бе налегнала по-силно, отколкото другите; аз се наслаждавах на моите печални образи, мисли за смъртта и песимистични идеи. Намери се другар, който ми зае едно евтино издание на песните на Хайне. Това не беше четене — аз изливах в празните стихове цялото си сърце, страдах, творях и изпадах в такова лирично настроение, което ми прилягаше като на свинче звънче. Дотогава нямах никакво понятие за „изящна литература“. Заредиха се Ленау, Шилер, Гьоте и Шекспир и изведнъж бледият призрак литература за мен се превърна във велико божество.

Със сладък трепет чувствах в книгите силната свежа струя на един живот, който никога не се бе въплъщавал на земята и въпреки това беше най-истинският и сега в моето поразено сърце той се вълнуваше и искаше да изживее своите съдбини. В моето кътче на таванската стая, където проникваха само ударите на градския часовник от близката кула и сухото тракане на наблизо гнездещите щъркели, излизаха и влизаха създанията на Гьоте и Шекспир. Пред мен се разбулваше божественото и комичното на всяко човешко същество: загадката на нашето раздвоено, необуздано сърце, дълбоката същност на световната история и мощното чудо на духа, който прояснява нашите къси дни и със силата на познанието въздига нашето дребно същество в кръга на потребното и вечното. Когато провирах глава през тясното прозорче, виждах покриви и тесни улици, огрени от слънцето, учуден слушах неясния далечен шум на труда и всекидневния живот и чувствах самотността и тайнствеността на моето таванско кътче, изпълнено с велики духове, като някаква странна, хубава приказка. И постепенно, колкото повече четях и колкото по-чудноват и чужд ми изглеждаше видът на покривите, улиците и всекидневния живот, толкова по-често в мен се явяваше боязливо и притеснено чувство, че може би и аз съм ясновидец и разстланият пред мен свят ме чака да открия част от неговите съкровища, да сваля от тях булото на случайното и обикновеното и чрез поетичната мощ да спася откритото от гибел и да му дам вечен живот.