Херман Хесе - Петер Каменцинд

Между това бавно и предпазливо сменях кожата си и постепенно станах същински младеж. Моята тогавашна снимка представя кокалесто, едро селско момче във вехти училищни дрешки, с малко заспали очи и недодялани, дебели крайници. Само в главата имаше нещо рано съзряло и силно. С учудване забелязвах как момчешките маниери ме напускаха и в смътна радост очаквах студентските времена.

Трябваше да уча в Цюрих и в случай на особен успех моите благодетели бяха споменали и за едно научно пътешествие. Всичко това ми се мержелееше като хубава класическа картина: в строга и приятна зеленина бюстовете на Омир и Платон, аз седнал между тях, наведен над дебели томове, отвсякъде просторен, ясен изглед към града, езерото, планините и хубавите долини. Моето същество бе станало по-трезво, но същевременно и по-енергично, и аз се радвах на бъдното щастие със силна вяра, че ще се покажа достоен за него.

В последната учебна година се пристрастих към италианския език и се запознах с италианските автори, чието по-основно изучаване запланувах като първо любимо занятие през цюрихските семестри. После дойде денят, в който се сбогувах с моите учители и настойника, наредих и заковах малкото си сандъче и със сладка мъка обиколих на прощаване около дома на Рези.

Ваканцията, която започваше, ми поднесе горчиво предвкусване на живота и бързо и грубо ми откъсна мечтателните криле. Най-напред заварих майка си болна. Тя беше на легло, почти не говореше и даже моето идване не й направи впечатление. Прекалено чувствителен не бях, но все пак ме болеше, че радостта ми, моята младежка гордост не намери никакъв отзвук. После баща ми ми обясни, че нямал нищо против, ако искам да продължа учението си, но не може да ме издържа. Ако не ми стигала малката стипендия, трябвало сам да гледам да изкарам за най-необходимото. На моята възраст той отдавна бил ял хляб от своята собствена пот и т.н.

Също нямаше време и за много скитане, гребане по езерото и катерене из планините, защото трябваше да помагам на полето и вкъщи и в свободните часове нямах желание за нищо, даже не ми се четеше. Възмущаваше ме и ме изморяваше да гледам как вулгарният всекидневен живот искаше своето и жадно поглъщаше това, което бях донесъл като изобилие и самонадеяност със себе си. Впрочем баща ми, след като смъкна от сърцето си грижата за паричния въпрос, наистина макар груб и неразговорчив по нрав, се държеше доста приятелски към мен, но това никак не ме радваше. Също смущаваше ме и ме болеше, че моето образование и моите книги му вдъхваха мълчаливо, полупрезрително уважение. После мислех често и за Рези и изпитвах отново зло, упорито чувство за моето селско безсилие да стана и аз някога осигурен и уважаван човек в „света“. Даже размишлявах по цели дни няма ли да бъде по-добре да си остана у дома и в постоянната, нерадостна неволя на родния сиромашки живот да забравя моя латински и моите надежди. Измъчен и озлобен ходех нагоре-надолу и даже при леглото на болната си майка не намирах нито утеха, нито успокоение. Образът на онази мечтана градина с Омировия бюст подигравателно ми се явяваше пак и аз го тъпчех и изсипвах върху него всичкия гняв и омраза на измъчената си душа. Седмиците се нижеха непоносимо бавно, като че ли цялата ми младост трябваше да изтече в това безнадеждно време на ядове и раздвоеност.

С учудване и възмущение гледах как животът бързо и из корени покоси моите щастливи мечти, сега дойде ред да се учудвам колко ненадейно и мощно бе победена и тогавашната мъка. Животът ми беше показал своя сив делничен облик, сега ненадейно се изпречи пред моите смутени очи в своята вечна дълбочина и ми донесе на младини едно просто силно изживяване.

Призори в един горещ летен ден усетих силна жажда в леглото си и отидох в кухнята, където винаги стоеше ведро с прясна вода. При това трябваше да мина през спалнята на родителите си, където ме спря странното охкане на майка ми. Аз пристъпих до леглото й, но тя не ме виждаше и не ми отговаряше, а охкаше сухо и мъчително, клепачите й потрепваха и лицето й беше синкавобледо. Това не ме изплаши особено, макар че усетих смътна боязън. Тогава загледах ръцете й, положени върху покривката, мълчаливи, като заспали сестри. По тия ръце познах, че майка ми умираше, защото те бяха тъй смъртно уморени и отпуснати, каквито никога не са живите ръце. Аз забравих жаждата си, коленичих до леглото й, положих ръка върху челото на болната и потърсих погледа й. Когато го срещнах, той беше добър и без страдание, но близък до угасване. Не ми дойде наум да събудя баща си, който хъркаше настрана. Така коленичих почти два часа и гледах как майка ми посрещаше смъртта. Тя страдаше мълчаливо, сериозно и с кураж, какъвто беше нейният нрав, и ми е оставила добър пример.