Херман Хесе - Петер Каменцинд

В същото време младостта, затворена в класната стая, с радост си навакса своето. Раменете ми мощно се развиха, лицето и вратът загоряха и всичките ми мускули изпъкнаха.

В последния ден на ваканцията поднесох на моята любов един мъчно доставен дар — китка цвете. Наистина, аз знаех къде расте еделвайсът, по примамливите стръмнини сред оскъдни ивици земя, но винаги съм смятал тия безцветни, без мирис, болезнени, сребристи цветове за бездушни и не много красиви. Затова пък знаех мястото на няколко самотни стръка алпийски рози, запилени в процепа на един смел планински гребен, късно разцъфтели, съблазнително трудно достъпни. Но трябваше да ги достигна. И тъй като за младостта и любовта няма нищо невъзможно, достигнах ги най-сетне с раздрани ръце и изтръпнали нозе. Да надам радостен вик в моето опасно положение не можех, но когато предпазливо прерязах жилавите стебла и взех плячката в ръцете си, сърцето ми ликуваше и подскачаше от радост. Трябваше да се спускам заднишком надолу с цветята в уста и само един Бог знае как аз, дръзкото момче, успях да се смъкна здрав и читав от каменната стена. Отдавна вече алпийските рози бяха прецъфтели из планината, сега бях открил последните напъпили и нежно разцъфнали вейки.

На другия ден през цялото ми петчасово пътуване държах цветята в ръце. Отначало сърцето ми силно биеше по-скоро да се озова в града на красивата Рези; но колкото повече се отдалечаваха високите планини, толкова по-силно моята вродена любов към тях ме влечеше назад. Спомням си тъй ясно онова пътуване с железницата! Алпийският Кривак отдавна не се виждаше, сега изчезваха едно след друго зъбчестите била и всяко от тях се откъсваше с тънка болка от сърцето ми. Най-после всички родни планини изчезнаха и се разстла широка светлозелена низина. Всичко това ни най-малко не ме впечатли при първото ми пътуване. Този път обаче ме обхвана безпокойство, страх и скръб, като че ми бе писано да пътувам все из по-ниски и по-ниски страни и безвъзвратно да загубя своето право на родина и родни планини. В същото време виждах постоянно отпред хубавото издължено лице на Рези, тъй изтънчено, чуждо и студено и за мен нехайно, че от горчивина и болка дъхът ми се пресече. През прозорците се мяркаха едно след друго весели чисти селища със стройни звънарници и бели стрехи; хора слизаха и се качваха, говореха, поздравяваха се, смееха се, пушеха и се шегуваха — все весели обитатели на равнината, свободни и изтънчени хора, а аз, недодяланият планинец, седях между тях ням, печален и със стиснати устни. Чувствах, че не съм вече у дома. Чувствах, че съм откъснат завинаги от планините и въпреки това никога нямаше да стана един от тези обитатели на равнината, тъй весел, тъй изкусен, тъй учтив и сигурен в себе си. Всеки от тях би могъл винаги да ми се присмее, такъв един ще се ожени някой ден за Гиртанер, такъв един винаги ще ми се изпречва на пътя и ще ме изпреварва с една стъпка.

С такива мисли пристигнах в града. След първите поздрави се изкачих в моята таванска стая, отворих сандъка си и извадих един голям къс хартия. Тя не беше от най-хубавите и когато увих алпийските рози в нея и превързах пакета с една връв, специално донесена от дома, той съвсем нямаше вид на любовен подарък. Понесох го сериозен към улицата, където живееше адвокатът Гиртанер, и при първия удобен момент влязох през отворената врата, поозърнах се в полутъмния вход и положих моето безформено вързопче на широката господарска стълба.

Никой не ме видя и никога не узнах дали моят поздрав е достигнал до Рези. Но аз се бях катерил по планинските гребени, бях рискувал живота си, за да положа един стрък рози пред къщната й врата, и в това имаше нещо сладко, тъжно-радостно, поетично, което ме задоволяваше и което днес още чувствам.

Само в часове на безверие понякога ми се струва, че и онази авантюра с розите е била донкихотство, както всички мои по-късни любовни истории.

Тази моя първа любов заглъхна като ехо в моите младежки години, въпросителна и нерешена, и застана покрай другите ми залюбени като една кротка, по-стара сестра. И сега още не мога да си представя нещо по-благородно, по-чисто и по-хубаво от оная млада знатна патрицианка с мълчаливо загледани очи. Много години по-късно, на една изложба в Мюнхен, когато съзрях неназования, загадъчно мил портрет на Фугеровата дъщеря, ми се стори, че пред мен стои цялата моя мечтателна, тъжна младост и ме гледа с дълбоките си бездънни очи като загубена.