Херман Хесе - Петер Каменцинд

И от двамата съм наследил важни черти в моята природа. От майка си — скромно житейско благоразумение, вяра в божия промисъл и тих, мълчалив нрав. От баща ми, напротив — нерешителност, неспособност да боравя с пари и изкуството много и с размишление да пия. Но последното още не се проявяваше в онази крехка възраст. Външно от майка си имам очите и устата, тежката издръжлива походка, снагата и жилавата мускулна маса. От баща ми и изобщо от нашата раса съм наследил селски хитър ум, но също тъжно настроение и склонност към безпричинна мрачност. Тъй като ми бе писано да живея дълги години в чужбина, много по-добре щеше да бъде вместо последното да притежавах повече подвижност и малко весело лекомислие.

Така създаден и снабден с един кат нови дрехи, започнах своето странстване из живота. Родителските дарове запазих и оттогава стъпих на свои крака в света. Въпреки това трябва да ми е липсвало нещо, което нито науката, нито светският живот никога не са могли да запълнят. Защото и днес, както в онези времена, аз мога да се изкатеря на една планина, да ходя пеш или да греба по десет часа и при нужда да умъртвя с ръцете си човек, но за майстор в живота и днес ми липсва това, което ми е липсвало тогава. Ранният, едностранчив съюз със земята и нейните растения и животните бе попречил да се развият социалните ми способности и сега още моите сънища са забележително доказателство за влечението ми към чисто животинския живот. Например сънувам много често, че лежа на морския бряг като някое животно, най-често тюлен, и при това изпитвам такова голямо удоволствие, че при събуждане нито се радвам, нито съм горд от моето човешко достойнство.

Аз бях възпитан по обикновения ред в една гимназия като стипендиант и отреден да стана филолог. Никой не знае защо. Няма по-безполезна и по-скучна специалност от тази и никоя друга не ми е била толкова чужда.

Бързо изтекоха ученическите години. Често ме спохождаха часове на мъка за дома, часове, изпълнени с дръзки мечтания за бъдеще, часове на благоговейно обожание на науката. От време на време моят вроден мързел и тук ме спохождаше, навличаше ми различни неприятности и наказания, за да изчезне пред някой нов ентусиазъм.

— Петер Каменцинд — говореше ми учителят по гръцки, — ти си вироглав и чудак и ще си разбиеш някога коравата глава.

Аз разглеждах тлъстата особа с очилата, изслушвах речта му и го намирах смешен.

— Петер Каменцинд — говореше ми учителят по математика, — ти си гений в мързела и аз съжалявам, че няма по-ниска бележка от нула. Оценявам днешната ти работа за две и половина с минус.

Аз го гледах, съжалявах го за кривогледството му и го намирах много скучен.

— Петер Каменцинд — веднъж ми каза учителят по история, — ти не си добър ученик, но въпреки това ще станеш един ден добър историк. Ти си ленив, но умееш да отличаваш значителното от дребното.

И това не беше особено важно за мен. Въпреки това уважавах учителите, защото мислех, че те владеят науката, а пред науката изпитвах неясно, велико страхопочитание. И въпреки че всички учители имаха еднакво мнение за моя мързел, аз напредвах и по успех бях над средните. Чувствах, че училището и науките в него бяха недостатъчни откъслеци, но очаквах бъдните дни. Зад тази подготвителна работа и училищните дребнавости се досещах за чисто духовното — една несъмнена, сигурна наука за истината. Там ще разбера какво означава тъмната бъркотия на историята, борбите на народите и плахите въпроси на всяка човешка душа.

Още по-силно и по-живо бе едно друго желание в мен. Много ми се искаше да си намеря приятел. Между нас имаше едно кестеняво, сериозно момче, две години по-голямо от мен, на име Гаспър Хаури. Той вървеше и се държеше сигурно и кротко, с мъжки изправена глава и не говореше много със своите другари. Дълги месеци отправях погледи към него с голямо уважение, вървях подире му из улиците и чезнех и се надявах, че ще ме забележи. Ревнувах всеки, когото той поздравяваше, и всяка къща, в която влизаше или от която излизаше. Но бях два класа след него и той по всяка вероятност чувстваше вече своето превъзходство между връстниците си. Никога не разменихме дума помежду си. Вместо него, без усилия от моя страна, към мен се привърза едно малко, болнаво момче. То беше по-малко от мен, боязливо и без дарби, но имаше хубави, страдалчески очи и черти. Понеже беше слабо и гърбавичко, търпеше в класа много неправди и търсеше в мен силния и почитан свой закрилник. Наскоро се разболя и не можеше повече да посещава училището. То не ми липсваше и скоро го забравих.