Херман Хесе - Петер Каменцинд

В детските години аз се боях от фьона, мразех го даже. Но с пробуждането и с момчешката палавост започнах да го обичам, него, бунтовника, вечно младия, дръзкия борец и носител на пролетта. Великолепен бе той, когато, бликащ живот, изобилие и надежди, започваше своята дива битка — атакуваше, смееше се, стенеше — когато с вой преследваше из пропастите, ръфаше снега от планините и с грубите си ръце тъй огъваше жилавите, стари борове, че ги караше да стенат. По-късно аз доразвих моята любов и поздравявах във фьона сладкия, дивен, пребогат юг, бликащ все наново потоци от наслада, топлина и хубост, за да се разбие морен най-сетне в планините, да издъхне в равния, студен север. Няма нищо по-чудно и по-разкошно от сладката треска, причинена от фьона, която по това време обхваща хората в планината, особено жените; той им отнема съня и възбужда гальовно всички чувства. Това е юг, който все наново бурно и пламенно се хвърля върху гърдите на строгия и по-беден север и възвестява на покритите със сняг алпийски села, че сега, при близките пурпурни езера, на романска земя игличето, нарцисите и бадемите вече цъфтят.

После, когато фьонът премине и последните кални преспи се стопят, идва най-хубавото. Тогава навсякъде нагоре към планините се разстилат цъфнали жълтеникави ливади, блажено и чисто се възвисяват снежните върхове и глетчери, и езерото става пак синьо и топло и пак отразява слънцето и пътуващите облаци.

Всичко това може да запълни един детски живот, при нужда дори цял живот. Защото всичко това говореше езика на Бога, високо и безспирно, и никога човешки уста не са могли да намерят подобни слова. Който ги е чул през своето детство, нему ще звучат през целия живот силно, сладко и страшно, и никога не ще се избави от техния чар.

Когато някой е отрасъл в планините, дори години наред да е изучавал философията и historia naturalis и със стария Бог да си е разчистил сметките, всеки път щом почувства фьона или чуе как лавината се срутва през гората, сърцето му ще трепне и той ще си спомни за Бога и смъртта.

До бащината ми къща лежеше малка незаградена градинка. Там вирееше дива салата, ряпа и зеле, освен това майка ми бе отредила една трогателно малка, бедна лехичка за цветя, в която безнадеждно и скръбно линееха две месечарки рози, стрък гергини и шепа резеда. Зад градината се простираше още по-малка чакълеста площадка, която стигаше до езерото. Там стърчаха две повредени бъчви, няколко дъски и колове, а долу във водата лежеше завързана нашата рибарска лодка, която все още кърпеха и катраносваха през година-две.

Ясно си спомням дните, когато се извършваше тази работа. Това ставаше след обяд, през топли дни в началото на лятото; над градинката залитаха като замаяни в слънчевата светлина яркожълти пеперуди, езерото беше маслено гладко, синьо и тихо, и преливаше, планинските върхове бяха леко забулени и върху малката чакълеста площадка миришеше силно на катран и блажна боя. Много години по-късно, винаги когато съм бил на море и особеният дъх на вода и катранени изпарения ме е удрял в носа, пред мен се изпречваше нашата площадка на езерото; виждах баща си по ръкави да работи с четката, виждах синкавите облачета от лулата му да се издигат в тихия летен въздух и яркожълтите пеперуди да прехвърчат неуверени и плахи. През тези дни баща ми беше в особено добро настроение, подсвиркваше майсторски и даже издаваше по някой гърлен алпийски зов. Тогава майка ми приготвяше нещо вкусно за вечеря, с тайната надежда, че може би тая вечер Каменцинд няма да отиде в кръчмата. Но той пак отиваше.

Дали родителите ми с нещо са подпомогнали или попречили на развитието на моите младежки чувства — сам не зная. Майка ми беше винаги отрупана с работа, а баща ми през своя живот най-малко се бе занимавал с възпитателни проблеми. Той имаше и без това доста работа да подрежда няколкото овощни дръвчета, да сади картофената нивица и да наглежда сеното. Но приблизително през всеки две-три седмици привечер, преди да излезе, той ме взимаше за ръка и двамата изчезвахме мълком в плевника, разположен над обора. Там се извършваше едно чудновато наказание и изкупление: аз получавах по няколко тояги, без да знаем нито баща ми, нито аз точно за какво. Това бяха мълчаливи жертвоприношения пред олтара на Немезида 2 2 Древногръцка богиня на наказанието, възмездието и отмъщението. — Бел.изд. и те бяха поднасяни без укори от негова страна и без викове от моя, като дължима дан на една тайнствена сила. Винаги когато по-късно чувах да се говори за „сляпа съдба“, наум ми идваха тези тайнствени сцени и ми се струваше, че те особено пластично въплъщават това понятие. Без да знае, добрият ми баща прилагаше спрямо мен простата педагогика, с която животът обикновено си служи, когато от време на време ни изпраща по някой гръм от ясно небе, като ни кара да размишляваме с какви ли злодеяния сме разгневили висшите сили. За съжаление, аз никога или рядко се отдавах на подобни размишления, по-скоро приемах определената мярка наказание хладнокръвно или дръзко, без желания изпит на съвестта, и през тези вечери винаги се радвах, че съм си изплатил данъка и ще ми е мирна главата поне за няколко седмици. Много по-решително се противопоставях на стареца, когато се опитваше да ме накара да работя. Непонятната и разсипническа природа беше съединила в мен два противоположни дара: необикновена телесна сила и, за жалост, не по-малък мързел. Баща ми всякак се мъчеше да направи от мен годен син и помощник, но аз се изплъзвах от възложените работи с всевъзможни хитрини и още като гимназист от всички антични герои окайвах най-вече Херкулес, заради ония прочути тягостни дейности, които е бил принуден да извърши. Не знаех нищо по-хубаво от това да скитам безцелно в планината и ливадите или около езерото.