Херман Хесе - Петер Каменцинд

Какво ще стане по-късно с младежа, дали войната ще е последната му съдба, дали ще оцелее, за да стане после водач на новото човечество, на тези въпроси романът не дава отговор. Ала ние чувстваме: намерил вече ръководното познание, заплатил за него с кръвта на своята душа, Синклер вече никога не ще се върне по изминатия път, той е новият човек, които въплъщава и новите схващания на поета.

В „Завръщането на Заратустра“, книга, в която Хесе се обръща към германската младеж, той отново изтъква нуждата да намерим себе си, да бъдем едно със съдбата. „Бог е във вас — говори той, — а пътят, който води към него, се казва самота и страдание. Чрез самотата съдбата води човека към самия него, към Бога, който е в него“.

Самотността като че ли остава основа и на новите произведения на Хесе; старият конфликт между стремежа към тишина и покой и жаждата за безспирно странстване намира израз най-ясно може би в сбирката „Странстване“ (1920 г.), където поетът говори за себе си така: „Аз исках да бъда поет, а при това и гражданин, исках да бъда художник и човек на фантазията, при това да съм добродетелен, да се радвам на родното място. Дълго време измина, докато разбера, че човек не може да има и двете; и аз съм скитник, а не селянин, човек, който търси, а не който съхранява… Аз увеличих мъката и вината на света, като сам се насилвах, като не се решавах да тръгна по пътя на спасението. Пътят не води нито наляво, нито надясно, той води право в собственото сърце, и само там е Бог, само там е мир.“

Д-р Живка Драгнева

В началото бе митът. Както великият Бог твори и с мъка търси израз в душите на индусите, гърците или германците, така той твори в душата на детето всеки ден.

Как се наричаха езерото, планините, потоците на моето родно място — това още не знаех. Но аз виждах синьо-зеленото гладко езеро да се шири на слънцето и малки светлинки да блещукат по него, оградено от гъст венец от стръмни планини, и в техните най-високи процепи блестящи снежни зъбери с малки, малки водопадчета, а в подножието им полегати, светли поляни с овощни дървета, колиби и сиви алпийски крави. И моята малка, бедна душа гледаше мълчалива, празна и в очакване, а духовете на езерото и планините записваха върху нея своите прекрасни, смели подвизи. Вкаменените стени и върхове говореха дръзко и почтително за ония времена, които ги бяха родили и покрили с рани. Те говореха за онова време, когато земята се е цепела и огъвала и изхвърляла със стенания от измъчената си утроба върхове и гребени. Скалисти планини с рев и трясък се издигали нагоре, докато не се нацепвали безцелно на върхове, планини близначки се борели отчаяно за място, докато едната надвивала и се извисявала, а сестра си отхвърляла и разтрошвала настрани.

Още от ония времена високо горе, тук-там из пропастите висяха преломени върхове, захвърлени, разпукани скали и под топящите се снегове водопадите влачеха исполински канари надолу, дробяха ги като стъкло или с мощен удар ги запращаха дълбоко долу в меките долини.

Те повтаряха все едно и също, тия каменисти чуки. Лесно беше да ги разбереш, като погледнеш стръмните им стени, напукани пласт по пласт, огънати, настръхнали, всички със зеещи рани. „Ние сме изтърпели ужаси — казваха те, — ние още страдаме“. Но те го казваха гордо, строго, със стиснати устни като стари, непреклонни воини.

Да, воини. Аз ги виждах да се борят с води и бури в страхотните предпролетни нощи, когато яростният фьон 1 1 Топъл сух вятър, който духа по северните склонове към долината. — Бел.изд. ревеше над техните стари глави и пороите ръфаха нови пресни късове от ребрата им.

В такива нощи, упорито забили нозе, мрачни, запъхтени и със стиснати устни, те изпречваха срещу бурята напуканите си стени и върхове и напрягаха всички сили, упорито сгърбени и свити. И при всяка нова рана се разнасяше ужасен тътен на ярост и страх, а в далечините отекваха сърдито техните страхотни стонове.

И виждах ливади и ридове и пукнатини из скалите, обрасли с треви, цветя, папрат и мъхове, на които старият народен език е дал такива чудни, гадателни имена. Тия деца и внучета на планините си живееха безгрижно из своите кътчета. Аз ги пипах, разглеждах, вдишвах аромата им и учех техните имена. Видът на дърветата ме впечатляваше по-сериозно и по-дълбоко. Виждах как всяко от тях води свой собствен живот, има своя особена снага и корона, хвърля своеобразна сянка. Струваше ми се, че те са пустинници и борци, по-родствени на планините, защото всяко от тях, особено тези по планините, трябваше да води тиха, упорита борба за живот и ръст с бури, ветрове и каменяк. Всяко имаше своя мъка, всяко трябваше здраво да се крепи, а това придаваше на всяко от тях особена форма и особени рани. Имаше борове с изкъртени от бурята клони от едната страна, имаше и такива, на които червените стволове се преплитаха като змии в надвисналите скали; дърво и камък едно в друго се притискаха и крепяха. Те ме гледаха като войнствени мъже и възбуждаха в сърцето ми страх и почит.