Херман Хесе - Петер Каменцинд

Планината, езерото, бурята и слънцето бяха мои приятели, разказваха ми и ме възпитаваха и ми бяха по-обични и по-познати от хората и техните съдбини. Но моите любимци, които предпочитах пред блестящото езеро и печалните борове и слънчеви скали, бяха облаците.

Покажете ми в огромния свят човек, който да познава и обича облаците повече от мен! Или посочете ми на тоя свят нещо по-хубаво от облаците! Те са игра и утеха за очите, те са Божи дар и благословия, те са гневни и смъртоносни. Нежни, меки и спокойни като душите на новородени, те са хубави, богати и щедри като добри ангели, те са тъмни, неизбежни и безпощадни като предвестници на смъртта. Те висят сребристи на тънки пластове, надуват платна засмени, бели, със златни ръбове, почиват си в жълти, червени и синкави багри. Те пълзят мрачно и бавно като убийци и препускат разфучани през глава като бесни конници, увисват тъжни и замечтани по бледните висини като печални пустинници. Те взимат образи на блажени острови, благославящи ангели, приличат на заплашващи ръце, развети платна, пътуващи жерави. Те висят между Божието небе и бедната земя като алегории на цялата човешка тленност, неразделни и от двете. Това са мечтите на земята, която сгушва опетнената си душа под чистото небе. Те са вечен символ на всяко странстване, търсене, желание и тъга по родината. И както те висят между земята и небето боязливи, чезнещи и дръзки, тъй боязливи, чезнещи и дръзки висят човешките души между времето и вечността.

О, облаци, хубави, висящи, неуморни! Бях наивно дете и ги обичах, съзерцавах ги и не знаех, че и аз като облак ще премина през тоя живот — пътник навсякъде чужд, висящ между времето и вечността. От детски години са ми били мили приятели и братя. Аз не мога да прекося улицата, без да си кимнем с глава и да се загледаме един друг в очите. Не забравих и това, което в ония времена научих от тях: техните форми, техните багри, шествия, игри, хороводи, танци и покои и техните чудновати земно-небесни приказки.

На първо място приказката за снежната царица. Сцената става в планините преди настъпване на зимата, когато духа топлият вятър. Снежната царица се явява с малка свита от подоблачните висоти и си търси място за почивка из широките котловини или върху някой купен. Лукавият северняк завистливо гледа как незлобивата си ляга, скришом жадно ближе планината нанагоре и изведнъж я връхлетява яростен и разфучан. Той хвърля върху хубавата царица черни дрипави облаци, подиграва я, зъби й се, иска да я пропъди. Царицата е неспокойна, чака, търпи и понякога пак се въздига назад към височините, клатейки с присмех тихо глава. Понякога обаче тя събира ненадейно около себе си своите изплашени другарки, открива своето ослепително царско лице и с хладна ръка пропъжда злия дух назад. Той се колебае, вие, бяга. И тя си ляга мълчаливо, покрива далеч наоколо своя двор с бледи мъгли и когато мъглата се вдигне, котловини и купени лежат светли и блестящи, покрити с мек, нов сняг.

В тази приказка имаше нещо благородно, нещо от душата и тържеството на хубостта, което ме пленяваше и вълнуваше моето малко сърце като радостна тайна.

Скоро дойде време и аз да се приближа до облаците, да застана между тях и отгоре да разглеждам тяхната тълпа. Бях на десет години, когато се изкачих на първия алпийски връх, в чието подножие лежи нашето селце Нимикон.

Тогава за пръв път видях страхотиите и хубостите на планините. Дълбоки пропасти, изпълнени с лед и снежни води, стъкленозелени глетчери, страхотни морени и над всичко отгоре високият кръгъл похлупак на небето. Когато някой е прекарал десет години затворен между езерото и планината, заграден от всички страни от близките планини, той не може да забрави деня, в който за пръв път е видял над себе си широкото просторно небе и отпред необятния хоризонт. Още при изкачването бях учуден да открия колко шеметно големи са добре познатите ми откъм долината урви и скали. Съвсем смаян, със страх й възторг, видях как изведнъж чудовищните простори нахълтаха в мен. Толкова невероятно голям бил светът! Нашето село лежеше там долу, загубено в дълбочините като малко светло петно. Върхове, които от долината мислехме за близки съседи, лежаха с часове далеч един от друг.

Едва тогава започнах да се досещам колко съм бил сляп и далеч от истинския поглед за света; там далеч планини се възвисяваха и спускаха и сигурно се извършваха велики дела, за които никога никакво известие не е прониквало в нашата планинска дупка, откъсната от света. В същото време нещо трептеше в мен, като магнитна стрелка — стремеше се несъзнателно и неудържимо към ония далечни простори. Едва тогава почувствах напълно хубостта и тъгата на облаците, като видях към какви безкрайни далечини пътуват.