Херман Хесе - Петер Каменцинд

Нашите мъже и жени приличаха на тях, бяха корави, със строги бръчки, скъпи на думи; най-добрите — най-вече. Научих се да съзерцавам хората като дърветата или скалите, да размишлявам за тях, да ги почитам не по-малко от тях, но без да ги обичам повече от мълчаливите борове.

Нашето селце Нимикон лежи на една триъгълна полегата равнина, притисната между две планини до езерото. Един път води до близкия манастир, другият до съседното село, на четири часа и половина; до другите села, разположени покрай езерото, се отива с лодка. Нашите дървени къщи са построени в стар стил и нямат определена възраст; нови постройки почти не се срещат, а старите къщурки се поправят на части, според нуждата: тая година подът, догодина покривът, къс греда или летва, извадени от някоя стена, намираме на покрива и ако не послужат за това, а още не са за горене, ще ги употребят за кърпеж на обора или плевника или за напречна греда на къщната врата.

Същото е и с тези, които живеят вътре: всеки играе своята роля, докато може, после колебливо се отдръпва в кръга на непотребните и най-после потъва в причислен към безплатните шутове на нашата община. Отношението на баща ми спрямо него беше неизменно: или удивление, или презрение. Всеки нов проект на зетя го изпълваше с любопитство и възбуденост, които напразно се мъчеше да скрие зад своите изпитателно иронични въпроси и подмятания. И когато вуйчо ми, уверен в своя успех, започваше да се големее, баща ми се поддаваше на увлечението и братски се сдружаваше с гениалния човек в начинанието, докато не настъпеше неизбежният крах: вуйчо ми свиваше рамене, а баща ми, ядосан, го обсипваше с подигравки и оскърбления и по цели месеци не го поглеждаше, нито му говореше.

Благодарение на вуйчо ми Конрад нашето село видя за пръв път платноходка и лодката на баща ми послужи за това. Платното и въжето бяха добре нагласени от вуйчо ми според рисунките в календара и ако нашата лодка беше твърде тясна за целта, вината не беше на Конрад. Приготовленията траеха цели седмици, баща ми не се свърташе на едно място от нетърпение, надежди и страхове, а и всички други в селото говореха само за най-новия замисъл на Конрад Каменцинд. Паметен бе за нас този ден, когато в една ветровита сутрин към края на лятото лодката трябваше да потегли за пръв път из езерото. Баща ми, в боязливо предчувствие за възможна катастрофа, се държеше настрана и за мое голямо разочарование забрани и на мен да се кача. Само синът на хлебаря Фюсли придружаваше изобретателя. Цялото село се беше струпало на нашата чакълеста площадка в градинката, за да присъства на невижданото зрелище. Лек източен вятър духаше надолу към езерото. Отначало гребяха, докато лодката бе поета от вятъра, платното се наду и гордо се понесе нататък. Ние гледахме удивени как лодката се скри зад близкия планински бряг и се готвехме да посрещнем хитрия вуйчо при завръщането му като победител, засрамени от нашите подигравателни задни мисли. Но когато лодката се завърна през нощта, тя нямаше платно, гребците бяха ни живи, ни умрели, а синът на хлебаря кашляше и говореше:

— Бяхте дошли за голямо зрелище, но за малко да правите две задушници тая седмица.

Баща ми трябваше да закърпи лодката с две нови дъски и оттогава платно не се е оглеждало в синята повърхност на езерото. Дълго време след това, когато виждаха Конрад да бърза занякъде, подхвърляха подире му: „Стягай платната, Конраде!“ Баща ми преглътна мълчаливо тоя горчив хап, но дълго време изпречеше ли се бедният му зет на пътя, той извръщаше погледа си настрана и плюеше надалеч, в знак на неизказано презрение. Това трая дотогава, докато един ден Конрад не изложи на баща ми своя проект за огнеупорна пещ, който донесе на изобретателя безкрайни подигравки, а на баща ми струваше четири талера. Тежко на тоя, който се осмеляваше да му припомни историята с четирите талера! Много по-късно, когато нуждата пак беше налегнала дома ни, майка ми спомена някак мимоходом, че добре би било да имахме сега ония грешно прахосани парици. Баща ми стана моравочервен, но се сдържа и само рече:

— И без това щях да ги пропия в една-едничка неделя.

В края на всяка зима се извиваше фьонът със своето дълбоко бучене; алпиецът го слуша с трепет, ужасен, а в чужбина копнее по него в мъчителна тъга.

Когато фьонът наближи, предчувстват го много часове преди това мъже и жени, планини, дивеч и стада. Идването му, почти винаги предхождано от противни, хладни ветрове, се възвестява от топло, дълбоко шумене. Синьо-зеленото езеро за миг става черно като мастило и по него изведнъж започват да се вдигат бързи пенести корони. И скоро след това то, преди няколко минути тъй спокойно и тихо, загърмява с яростни вълни като море срещу брега. В същото време цялата местност като че се сгушва плахо. По върховете, едва мъждеещи в далечините, сега могат да се разпознаят отделни скали, и в селата, подобни на кафяви петна, човек може сега да различи покриви, стрехи и прозорци. Всичко се приглушава — планини, ливади и къщи като плашливо стадо. И тогава започва враждебното бучене, треперенето на земята. Езерните вълни се пръскат като дим из въздуха и непрестанно, особено нощем, се чува отчаяната борба на бурята с планините. Наскоро след това новините за затрупани потоци, разрушени къщи, разтрошени лодки и загубени бащи и братя се разнасят по селата.