Херман Хесе - Петер Каменцинд

Срамежливо започнах да съчинявам по малко и постепенно изпълних няколко тетрадки със стихове, скици и малки разказчета. Те са загинали и вероятно не са стрували много, но са ми причинили не малко сърцебиене и тайно наслаждение. След тези опити последва самокритика и едва в последната учебна година дойде първото голямо, необходимо разочарование. Бях започнал вече да се разделям с моите първи рожби и да гледам с недоверие на моите писания, когато по една случайност в ръцете ми попаднаха два-три тома от Готфрид Келер, които веднага прочетох няколко пъти поред. Тогава във внезапно откровение почувствах колко далеч бяха моите незрели мечтания от неподправеното, мъжествено, истинско изкуство, изгорих моите стихове и новели и се загледах в света трезво и печално с мъчително чувство на изтрезняващ човек.

Що се отнася до любовта — през целия си живот в нея съм останал дете. За мен любовта към жените е била винаги пречистващо душата обожание, пламък от моята тъга, молитвени ръце, протегнати към синьото небе. Покрай майка ми и заради мое си неясно чувство почитах изобщо жените като чужди, хубави и загадъчни същества, по-висши от нас по своята вродена красота и единосъщност, и които трябва да ни бъдат свети, защото подобни на звездите и сините планински върхове, те са далеч от нас и изглеждат по-близо до Бога.

Понеже суровият живот към всичко това е примесил горчица в изобилие, женската любов ми е донесла толкова горчивини, колкото и радости; наистина, за мен жените останаха на своя висок пиедестал, но моята роля на молитвен жрец много лесно се сменяше с мъчителната и смешна роля на измамен глупак.

Почти всеки ден, когато отивах на обяд, срещах Рези Гиртанер, момиче на седемнадесет години, със силна и гъвкава снага. От нейното мургаво свежо лице вееше кротка, одухотворена красота, която по онова време още притежаваше майка й, наследство от баба и прабаба. От този стар знатен и благословен род са произлезли дълъг наниз красавици, всички кротки и благородни, всички свежи, аристократични, с безукорна красота. Има един портрет на младо момиче от семейството на Фугерите, рисуван през шестнадесети век от неизвестен майстор, една от най-прекрасните картини, които някога са видели моите очи. Такива бяха жените от Гиртанеровия род, такава беше и Рези.

Разбира се, всичко това тогава още не ми беше известно. Аз я гледах само как върви кротко и достойно и чувствах благородството на нейното скромно същество. После, вечер, седях в полумрака задълбочен в себе си, докато не ми се удаваше да си представя ясно и живо нейния образ; тогава сладки, потайни тръпки побиваха юношеската ми душа. Но наскоро тия радостни минути помръкнаха и ми причиняваха горчиви страдания. Неочаквано разбрах колко чужда ми беше тя — нито ме познаваше, нито се интересуваше от мен и моята прекрасна мечта ми се стори като нещо откраднато от нейното честито същество. И тъкмо когато усещах това най-силно и мъчително, виждах пак за миг нейния образ тъй реален и жив, че смътна гореща вълна заливаше сърцето ми и ми причиняваше особена болка в най-чувствителните фибри.

Случваше се денем, по време на урок или при някое горещо сбиване — вълната пак ме обливаше. Тогава затварях очи, отпусках ръце и чувствах, че потъвам в някаква пропаст, докато зовът на учителя или юмрукът на някой другар не ме събуждаше. Аз се усамотявах, скитах вън от града и в странна замечтаност се чудех на света. Изведнъж съзрях колко хубаво и цветно беше всичко, колко светлина и живот струеше от всички неща, колко прозрачно зелена бе реката и колко червени бяха покривите и сини планините. Но тази красота, която ме обкръжаваше, не ме разсейваше, напротив, аз й се наслаждавах тихо и скръбно. Колкото по-хубаво ми се виждаше всичко, толкова по-чуждо ми бе, защото бях безучастен и настрана от света. При това моите смътни мисли пак се завръщаха при Рези: ако загинех в тоя час, тя нямаше да узнае, нямаше да разпитва, нито щеше да се натъжи!

Въпреки това не желаех да ме забележи. На драго сърце бих извършил нещо необикновено заради нея или бих й подарил нещо, без тя да узнае от кого е.

И аз извърших много неща заради нея. Случи се тъкмо по онова време кратка ваканция и бях изпратен у дома. Там извършвах всекидневно разни подвизи в чест на Рези. Изкачих се на един трудно достъпен връх откъм най-стръмната му стена. Правех уморителни пътувания с лодка из езерото, взимах далечни разстояния за кратко време. След едно такова пътуване, изгорял и прегладнял, се завърнах у дома и ми хрумна да не ям и пия до вечерта. Всичко заради Рези Гиртанер. Аз разнасях името й върху далечните гребени и из пропасти, където човешки крак никога не беше стъпвал.