Херман Хесе - Петер Каменцинд

За него и за тогавашния ми престой у дома остава да разкажа още една дребна, не съвсем незначителна случка. През последната седмица преди моето заминаване една вечер баща ми си сложи шапката и натисна дръжката на вратата.

— Къде отиваш? — запитах го.

— Какво ти влиза в работата? — отвърна той.

— И да ми кажеш, не е грях — отбелязах аз.

Тогава той се засмя и извика:

— Можеш и ти да дойдеш, не си вече малък.

И аз отидох с него. В кръчмата. Неколцина селяни седяха около една кана с халауерско вино, двама колари чужденци пиеха абсент, на една маса тълпа младежи играеха на карти и вдигаха голям шум.

Бях свикнал понякога да пия по чаша вино, но сега за пръв път без нужда престъпих прага на една кръчма. Че баща ми беше изпечен пияница, знаех по слух. Той пиеше много и отдадено и поради това неговото домакинство, без да бъде иначе сериозно занемарено, се намираше винаги в една безнадеждна оскъдица. Забелязах каква голяма почит му отдаваха кръчмарят и посетителите. Той поръча литър вадлендерско, каза ми да налея и ме учеше как се върши това. Трябва да се налива отдолу, после струята умерено да се издига нагоре и накрая шишето да се наведе толкова, колкото е възможно. Покрай това той започна да разказва за разните вина, които познаваше и които пиеше в редки случаи, когато отиваше в града или оттатък в романска земя. Той говореше със сериозно уважение за тъмночервеното фелтлинско, от което различаваше три вида. След това заговори със смешен внушителен глас за известни бутилирани вадлендерски вина.

Най-сетне, почти шепнешком и с изражение на разказвач на вълшебни приказки, разправяше за нюшателското вино. От него имало такива, чиято пяна при наливането образувала звезда. И той чертаеше с намокрен пръст звездата върху масата. После потъна в чудовищни догадки за естеството и вкуса на шампанското, което никога не беше пил и за което вярваше, че една бутилка може да повали мъртвопияни двама мъже.

Умълчан и замислен, той си запали лулата. При това забеляза, че нямам тютюн, и ми даде дребни пари да си купя цигари. И така седяхме един срещу друг, издишвахме дима на другия в лицето и, сърбайки полека, изпразнихме първия литър. Жълтото резливо вадлендерско ми допадаше отлично. Постепенно селяните от съседната маса се осмелиха да завържат разговор с нас и най-накрая един по един, предпазливо и покашляйки, се преместиха при нас. Скоро аз станах център на вниманието и се оказа, че моята слава на алпиец още не беше забравена. Разказваха за разни смели катерения и лудешки падания, обвити в митична мъгла, спореха, защитаваха своето. Междувременно почти привършихме и втория литър и кръвта започна да играе в очите ми. Против природата ми започнах високо да се хваля и разказах също и за дръзкото ми катерене по горния Алпийски Кривак, където бях откъснал розите за Рези Гиртанер. Не ми повярваха, аз се кълнях, те се смееха — аз се разсърдих. Поканих на борба всеки, който не ми вярваше, и им дадох да разберат, че в краен случай щях да поваля всички. Тогава едно криво селско старче отиде до тезгяха, донесе голямо гърне и го сложи надлъж върху масата.

— Искам да ти кажа нещо — смееше се той. — Като си толкова силен, строши гърнето с юмрук. Тогава ще ти заплатим толкова вино, колкото то събира. Не сполучиш ли, ти ще го заплатиш.

Баща ми веднага се съгласи. Аз застанах прав, обвих ръката си с носната си кърпа и ударих. Първите два удара бяха без резултат. При третия гърнето се пръсна на парчета.

— Плащай! — извика баща ми, светнал от удоволствие. Старчето изглеждаше съгласно.

— Добре — каза той, — аз плащам виното, което ще се събере в гърнето. Но то не ще да е много.

Разбира се, строшеното гърне не събираше вече нито чаша и аз, покрай болката в ръката, получих още и подигравки. И баща ми дори ми се присмя.

— И тъй, ти спечели! — изкрещях аз, налях остатъците вино от нашето шише и го изсипах върху главата на старчето. Така ние пак излязохме победители и получихме одобрението на посетителите.

Подобни прекалени шеги продължиха с още по-голяма сила. След това баща ми ме повлече към дома и ние, възбудени и сърдити, се препъвахме из стаята, където едва преди три седмици лежеше ковчегът на майка ми. Спах като мъртъв и на сутринта бях съвсем разсипан и сломен. Баща ми се подсмиваше, беше бодър и весел и очевидно се радваше на своето превъзходство. Но аз тайно се заклех никога вече да не пия и очаквах с горещо желание деня на заминаването.

Денят дойде и аз заминах, но клетвата си не удържах. Жълтото вадлендерско, тъмночервеното фелтлинско, нюшателското звездно вино и много други още оттогава са ми познати и са ми станали добри приятели.