Херман Хесе - Петер Каменцинд

— Не — отговорих, — аз нищо не познавам.

— Това е Вагнер — обади се той, — от „Майстерзингерите“ — и продължаваше да свири. Звучеше леко и силно, тъжно и весело, и ме обливаше като хладка, възбуждаща баня. В същото време разглеждах със затаено удоволствие стройния тил и гръб на свирещия и неговите бели артистични ръце и при това ме обхвана същото боязливо, любуващо се чувство на нежност и уважение, с което по-рано бях гледал на тъмнокосия ученик, заедно с някакво несмело предчувствие, че този хубав, изтънчен човек може би ще стане мой приятел и ще осъществи моето старо, още незабравено желание за такова приятелство.

На другия ден отидох да го взема. Разговаряйки, ние полека се изкачихме на един среден хълм, погледахме града, езерото и градините и се наслаждавахме на наситената хубост на младата вечер.

— Хайде сега, пейте! — извика Рихард. — Ако все още продължавате да се стеснявате, обърнете ми гръб. Но моля, високо!

Той можеше да бъде доволен. Изгърлях бясно и ликуващо в розовата вечерна далечина всички тонове и гами. Когато млъкнах, той поиска да каже нещо, но изведнъж се спря и, ослушвайки се, посочи към планините. От една далечна височина дойде отговор, едва чут, извито вибриращ поздрав от някой овчар или пътник и ние слушахме смълчани и радостни. В това време, както стояхме и се вслушвахме, в сладки тръпки почувствах, че за пръв път стоя до един приятел и заедно гледаме в хубавите розово забулени далечини на живота. Вечерното небе започна своята мека игра на боите и току пред залез-слънце, в разстилащите се пари съзрях няколко надменни, дръзко назъбени алпийски върхове.

— Там е моята родина — казах аз. — Средният връх е Червеният гребен, надясно Козирог, по-нататък наляво е заобленият Алпийски кривак. Бях на десет години, когато за пръв път застанах на оня широк купен.

Напрягах очи, за да различа още някой от по-южните върхове. След някое време Рихард каза нещо, което не разбрах.

— Какво казахте? — запитах.

— Казвам, че сега зная с кое изкуство се занимавате.

— С кое?

— Вие сте поет.

Изчервих се и ми стана неприятно и едновременно се учудих как е могъл да отгатне.

— Не — извиках аз, — поет не съм. Наистина, в училище пишех стихове, но отдавна съм престанал.

— Може ли да ги видя?

— Изгорени са. Но нямаше да ги видите, даже ако ги пазех.

— Сигурно са били много модерни, в духа на Ницше?

— Какво е това?

— Ницше? Боже мой, нима не го познавате?

— Не. Откъде да го знам?

Беше възхитен, че не познавах Ницше. Но аз бях разсърден и го запитах на колко глетчери се е изкачвал. Когато той ми отговори — на никакви, — аз също тъй подигравателно се зачудих, както той направи преди малко с мен. Тогава той сложи ръката си върху рамото ми и каза съвсем сериозно:

— Вие сте много чувствителен. Но сам не знаете какъв непокварен, достоен за завист човек сте и колко рядко се срещат такива. Виждате ли, след година-две вие ще познавате Ницше и всички други премъдрости по-добре от мен, тъй като сте много по-дълбок и умен. Но тъкмо такъв, какъвто сте сега, ви обичам. Вие не познавате нито Ницше, нито Вагнер, но сте се катерили много по снежните планини и имате такова здраво, планинско лице. Това се вижда по погледа и челото.

И това, че той така свободно и непринудено ме разглеждаше и изказваше своето мнение, ме учудваше и ми се струваше необикновено.

Но бях още по-учуден и по-щастлив, когато седмица по-късно, в една много посещавана бирария той се побратими с мен, скочи от мястото си и пред всички хора ме разцелува и прегърна и като луд затанцува с мен около масата.

— Какво ще си помислят хората? — казах му боязливо.

— Ще си помислят: тия двамата са или необикновено щастливи, или необикновено пияни; но повечето от тях няма нищо да си помислят.

Изобщо Рихард, макар че беше по-стар, по-умен, по-добре възпитан и във всичко по-сръчен и по-изтънчен от мен, често ми изглеждаше, в сравнение с мен, като същинско дете. На улицата той ухажваше важно-иронично невръстните ученички, най-сериозните музикални парчета прекъсваше ненадейно с чисто детски шеги и когато веднъж за развлечение бяхме влезли в една черква, изведнъж посред проповед той ми рече съсредоточено и важно:

— Не намираш ли, че свещеникът прилича на стар заек?

Сравнението беше сполучливо, но аз смятах, че можеше да ми го каже и по-късно, и го смъмрих.

— Но щом е вярно! — глезеше се той. — И вероятно дотогава щях да го забравя.

Че неговите остроти не бяха винаги духовити, често се състояха само в цитиране на някой куплет, не смущаваше нито мен, нито другите, защото това, което обичахме у него и на което се възхищавахме, не бе неговото остроумие или ум, а необузданата радост на неговото ясно, детско същество, което бликаше във всеки момент и го окръжаваше с една лека, весела атмосфера. Тя можеше да се прояви само в един жест, в сподавен смях, в един весел поглед, но не можеше дълго време да се спотайва. Аз съм убеден, че той и в съня си понякога се смее или весело жестикулира.