Херман Хесе - Петер Каменцинд

— Това тук — каза той, като посочи името на художника в ъгъла. Не можах да прочета червено-кафявите букви. — Картината — продължи Рихард — не е нещо значително. Има по-хубави. Но няма по-хубава художничка от тази, която е работила това. Името и е Ерминия Алиети и ако искаш, можем утре да отидем у тях и да й кажем, че е голяма художничка.

— Познаваш ли я?

— О, да. Ако картините й бяха тъй хубави като нея самата, тя отдавна щеше да е богата и нямаше вече да рисува. Работи ги без увлечение и само защото по една случайност не е научила нищо друго, с което да си изкарва прехраната.

След няколко седмици Рихард се сети за разговора ни.

— Вчера срещнах Алиети. Неотдавна се канехме да я посетим. Ела. Чиста ли е якичката ти? Тя обръща внимание на това.

Якичката ми беше чиста и ние отидохме у Алиети, аз с вътрешно неудоволствие, защото свободното и малко дръзко държане на Рихард й неговите другари с художничките и студентките никога не ми харесваше. При това мъжете бяха доста безогледни, ту груби, ту иронични; а момичетата практични, умни и хитри и никъде не можах да доловя онзи проясняващ лъч, в който обичах да виждам и да почитам жените.

Влязох в ателието малко смутен. Въздухът на ателиетата ми бе познат, наистина, но сега за пръв път влизах в женско ателие. То имаше много трезв и подреден вид. Две-три готови картини висяха в рамки, една, още недовършена, стоеше върху триножника. Останалите стени бяха покрити с много чисти скици с молив и един рафт за книги, наполовина празен. Художничката отвърна студено на нашите поздрави. Тя сложи четката настрана и както беше с работната престилка, личеше, че не й се губи време с нас.

Рихард й направи невероятни комплименти за изложената картина. Тя го подигра и му забрани да говори за нея.

— Но, госпожице, аз имах намерение да купя картината! При това кравите в тази картина са тъй истински!

— Кози са — каза тя спокойно.

— Кози ли? Ах, да, кози! Исках да кажа… това просто ме замая. Козите са като живи, истински козешки! Попитайте моя приятел Каменцинд, който е планинско чедо; той ще го потвърди.

Както слушах дърдоренето му, смутен и развеселен, почувствах, че погледът на художничката се отправи към мен изпитателно.

— Вие сте планинец?

— Да, госпожице.

— Вижда се. Е, какво мислите за моите кози?

— Наистина са твърде сполучливи. Поне не ги взех за крави като Рихард.

— Много сте добър. Музикант ли сте?

— Не, студент.

Тя не продума нито дума повече с мен и аз можех да я разглеждам на спокойствие. Тялото й бе прикрито и обезформено от дългата престилка и лицето й не ми се видя хубаво. Чертите бяха остри и резки, очите малко строги, богатата коса черна и мека; но не ми хареса и почти ме отблъсна цветът на лицето. Напомняше ми чисто и просто Горгоната и нямаше да се учудя, ако забележех върху лицето й зелени цепнатини. Никога още не бях виждал такава романска бледност и сега, в неблагоприятното утринно осветление на ателието, тя изглеждаше ужасно каменна, не като мрамор, а като някакъв измит, избелял камък. Не бях още свикнал да разглеждам женското лице откъм неговите форми, но още по момчешки търсех в него повечето пъти мекота, розовина, привлекателност.

И Рихард бе недоволен от днешното посещение. Толкова повече бях учуден или по-точно изплашен, когато след някое време той ми съобщи, че Алиети би ме рисувала с удоволствие. Нужен съм й бил само за няколко скици, лицето не й било нужно, но в моята широкоплещеста фигура имало нещо типично.

Преди това се случи друго малко събитие, което промени целия ми живот и за дълги години определи моето бъдеще. Една сутрин се събудих писател.

По настояване на Рихард, само за да си упражня стила, случайно бях описал типове от нашия кръг, дребни преживявания, разговори и други такива, скици, по възможност от натура, също някои литературни и исторически опити.

И така, една сутрин, както още лежах в леглото си, при мен влезе Рихард и положи върху одеялото ми тридесет и пет франка.

— Това е твое — каза той с тон на делови човек. След като бях изчерпал всички предположения с моите въпроси, най-сетне той извади от джоба си един вестник и ми посочи напечатан в него един от моите малки разкази. Той беше преписал множество от моите ръкописи, беше ги занесъл на един познат редактор и ги бе продал за моя сметка. Сега държах в ръцете си първата печатана работа, заедно с хонорара.

Никога не бях изпитвал такова особено чувство. Яд ме бе на Рихард за неговите шеги с провидението, но първата сладка писателска гордост, хубавите пари и мисълта за възможна литературна слава бяха по-силни и надделяха.