Херман Хесе - Петер Каменцинд

— Как сте, господин Порчо?

— Благодаря, Кума Лисо, карам я. Вие нали знаете, когато ме заловиха, умря милата ми женица. Наричаха я Глади Опашка, както имах вече честта да ви кажа. Един бисер, казвам ви, е по-малко…

— Ах, оставете тия стари неволи, съседе; ако не се лъжа, много пъти вече сте ми разказвали за бисера. Мили Боже, човек живее един живот — не трябва да си вгорчава малкото радост, която му остава.

— Моля, Кума Лисо, ако познавахте моята съпруга, само тогава щяхте да ме разберете.

— Разбира се, разбира се. Та така, викаха й Глади Опашка? Хубаво именце, гальовно! Но какво щях да кажа — не сте ли забелязали, че проклетите врабци са се развилнели? Намислила съм нещо…

— За врабците ли?

— За врабците. Ето какво: да сложим малко хляб пред решетката, да се притаим и да чакаме пакостниците. Да пукна, ако поне една от тия гадинки не ни падне в ръчичките. Какво ще кажете?

— Чудесно, съседе!

— И така, бъдете така добър да сложите малко хляб ей там. Така, добре! Не е зле да го побутнете малко по-насам, тогава и за двама ни ще бъде по-удобно. За жалост, останала съм сега съвсем без средства. Така е добре. Сега да си отваряме очите. Нека да приклекнем тук, да си затворим очите — пшт, едно прехвръква насам! (Пауза).

— Е, Кума Лисо, няма ли още нищо?

— Ех, че сте нетърпелив! Като че за пръв път излизате на лов. Един ловджия трябва да чака, да чака и пак да чака. И така, още веднъж!

— Я, къде изчезна хлябът?

— Извинете?

— Хляба го няма.

— Не е възможно! Я! Наистина — няма го! Дявол да го вземе! Явно пак е проклетият вятър.

— Мен пък друго ми минава през ума. Струва ми се, че вие одеве нещо дъвчехте.

— Какво? Нещо съм дъвчела? Какво да дъвча?

— Ами май хляб.

— Вие ме оскърбявате с вашите предположения, господин Порчо. Наистина, трябва да преглътнем някоя и друга дума от един съсед, но това вече е прекалено. Прекалено, ви казвам. Разбрахте ли? Я гледай, аз съм била изяла хляба! Я го виж ти него! Най-напред трябваше да слушам за хиляден път тая изтъркана история за бисера, после хрумва ми на ума добра мисъл, поставяме хляба навън.

— Аз го поставих. Аз дадох хляба.

— Поставяме хляба навън, спотайвам се и слухтя, всичко върви добре и ето, вие се намесвате с вашето дърдорене — врабците отлитат, а ловът отива по дяволите и на всичко отгоре — аз съм била изяла хляба! Няма скоро да ме видите.

Така минаваха следобедите и вечерите леко и бързо. Аз бях в най-добро настроение, работех леко и бързо и се чудех, че по-рано бях тъй ленив, начумерен и недоволен. Най-добрите времена с Рихард не бяха по-хубави от тези тихи, весели дни, когато снежинките танцуваха навън и ние двамата, заедно с кученцето, се разполагахме удобно около камината.

По това време моят мил Бопи извърши своята първа и последна глупост. Наистина, в моята задоволеност аз бях като сляп и не виждах, че той страдаше повече от всеки друг път. Но от голяма скромност и обич той се правеше, че е още по-добре, не се оплакваше, дори не ми забраняваше да пуша, макар че след това нощем в леглото си страдаше, кашляше и охкаше тихичко. Веднъж, съвсем случайно, когато пишех късно през нощта в стаята си, съседна на неговата, дочух как охкаше. Бедното създание беше съвсем изплашено, когато влязох ненадейно в спалнята му с лампата в ръка. Поставих лампата настрана, седнах на леглото му и започнах да го разпитвам. Дълго време той се опитва да извърта, но най-сетне призна.

— Не е толкова лошо — каза той боязливо. — Само тия спазми на сърцето при някои движения и понякога при дишането.

Той се извиняваше, като че ли влошаването на болестта му беше някакво престъпление!

На сутринта отидох за лекар. Беше хубав, ясен мразовит ден и по пътя моята угнетеност и загриженост се поразведриха, дори замечтах за Коледа и мислех как да зарадвам Бопи. Лекарят беше още у дома и по моя настойчива молба дойде с мен вкъщи. Потеглихме в неговата удобна кола, изкачихме се по стълбата, влязохме в стаята при Бопи и започна преглеждането, чукането и слушането, и когато лекарят стана по-сериозен и гласът му по-мек, цялата ми веселост се изпари.

Подагра, сърдечна слабост, сериозен случай — аз слушах и записвах всичко и се учудвах, че изобщо не се възпротивих, когато лекарят заповяда пренасянето му в болница.

След обяд пристигна болничната кола и когато се завърнах от болницата, ми стана ужасно тежко вкъщи, където кученцето се умилкваше около мен и големият стол на болния стоеше настрана, и по-нататък — изпразнената стая.