Херман Хесе - Петер Каменцинд

Нищо друго не ми оставаше, освен да си отида. Скитах около час из празнично оживените улици, след това заварих семейството вкъщи. Този път не ми струваше никакво усилие да стисна ръката на Бопи. Седнах до него, завързах разговор и го запитах какво е чел. Хрумна ми да му предложа книги за четене и той ми поблагодари. Когато му препоръчах Еремия Готхелф, се оказа, че познава почти всичките му съчинения. Но Готфрид Келер му беше непознат и аз му обещах да му доставя неговите книги.

На следващия ден, когато донесох книгите, имах възможност да остана насаме с него, тъй като жената тъкмо се канеше да излезе, а мъжът беше в работилницата. Тогава му се изповядах колко се срамувах, че го бяхме оставили вчера сам, и че бих се радвал да посядам понякога при него и да му бъда приятел.

Малкият недъгав обърна малко своята голяма глава към мен, погледна ме и рече: „Благодаря много“. Това бе всичко. Но това обръщане на главата му причиняваше мъка и бе по-ценно от десет прегръдки на един здрав, а погледът му бе тъй светъл и детски хубав, че от срам кръвта ми бликна по лицето.

Сега оставаше да се уреди най-трудното: да говоря със столаря. Намерих за най-добре направо да му изповядам вчерашния си страх и срам. За жалост той не ме разбра, но склони да преговаряме. Прие да издържаме заедно болния като общ гост, тъй че малките разноски по него деляхме наполовина и ми бе позволено да го посещавам когато си искам и да гледам на него като на свой собствен брат.

Есента се задържа хубава и топла необикновено дълго. Затова първата ми грижа бе да снабдя Бопи с количка и да го извеждам всеки ден на разходка, повечето пъти придружен от децата.

Моята съдба е била винаги да получавам от живота и приятелите си много повече, отколкото сам можех да им дам. Така беше с Рихард, Елизабет, с госпожа Нардини и с дърводелеца, така и сега доживях, в зрелите си години и с доста високо мнение за себе си, да стана благодарен ученик на един клет гърбушко. Ако действително някога завърша и издам моята отдавна започната творба, много малко от доброто в нея няма да дължа на Бопи. Започнаха добри, радостни времена, от които ще мога да черпя, докато съм жив. Беше ми отредено да погледна ясно и дълбоко в една великолепна човешка душа, през която болестта, самотата, сиромашията и лошите обноски бяха преминали само като леки прозрачни облаци. Всички дребни пороци, с които огорчаваме и разваляме хубавия си кратък живот, гневът, нетърпението, недоверието, лъжата — всички тия досадни, нечисти циреи, които ни обезобразяват, в този човек бяха изгорели в мъката на едно дълго и дълбоко страдание. Той не бе нито мъдрец, нито ангел, но човек, изпълнен с разбиране и преданост, и който във велики и ужасни страдания и лишения бе научил да не се срамува да бъде слаб, а да се предаде на Божията воля.

Веднъж го запитах как успява да се справя със своето постоянно болно и безсилно тяло.

— Много просто — усмихна се той добродушно. — Аз и болестта водим вечна война помежду си. Спечелвам някоя битка, губя друга и така се боричкаме постоянно, а понякога и двамата кротуваме, сключваме примирие, наблюдаваме се, шпионираме се, докато някой от нас пак не стане нахален и войната не започне наново.

Дотогава вярвах, че имам вярно око и че съм добър наблюдател. Но и тук Бопи стана мой учител, който непрекъснато ме учудваше. Тъй като той много обичаше природата и особено животните, водех го често в зоологическата градина. Там прекарвахме прелестни часове. За кратко време Бопи опозна всяко отделно животно и тъй като винаги носехме хляб и захар, и животните ни опознаха и ние се сприятелихме с много от тях. Особени предпочитания имахме към тапира, чиято единствена добродетел, обикновено чужда на неговия род, бе чистотата. Иначе го намирахме високомерен, тъп, недружелюбен, неблагодарен и ужасно лаком. Другите животни, а именно слонът, сърната и дивите кози, дори рошавият бизон, винаги показваха за получената захар известна благодарност, като ни поглеждаха доверчиво или се оставяха с удоволствие да ги погаля. При тапира нямаше помен от всичко това. Щом приближавахме до него, той се появяваше бързо до оградката, ядеше полека и лениво каквото му подавахме и когато виждаше, че нищо вече няма да го огрее, се оттегляше без да ни погледне. В това съзирахме признак на гордост и характер и понеже той нито просеше, нито благодареше за подаденото, а го взимаше благосклонно като установен данък, нарекохме го митничаря. Тъй като Бопи повечето пъти не можеше сам да храни животните, понякога се повдигаше спор дали тапирът е получил достатъчно, или му се пада още някое късче. Преценявахме това с такава обективност и аргументираност, като че ли пишехме някакъв държавен акт. Веднъж бяхме отминали вече тапира, когато Бопи изказа мнение, че трябва да му дадем още една бучка захар. Върнахме се обратно, обаче завърналият се междувременно върху своето сламено легло тапир ни поглеждаше надменно и не искаше да дойде до оградката.