Херман Хесе - Петер Каменцинд

Така пропуснах една неделя. На втората неделя възнамерявах да направя излет до Юра със сутрешния влак, но после се засрамих от моето малодушие, останах и след обяд отидох у столаря.

С противно чувство подадох ръка на Бопи. Столарят беше гневен и ми предложи да излезем на разходка; дотегнала му била вечната мизерия, както той ми се оплака, и аз се зарадвах, че ще бъде податлив на моите предложения. Жената искаше да остане, но сакатият я помоли и тя да излезе, защото можел да остане самичък. Само да му дадат една книга и чаша вода, след това можели да го заключат и без да го мислят, да го оставят у дома.

И всички ние, които се смятахме за свестни и добродушни хора, го заключихме и отидохме на разходка! И бяхме в настроение, забавлявахме се с децата, радвахме се на хубавото златно есенно слънце и никой от нас не се срамуваше, нито на някой се свиваше сърцето, че бяхме оставили схванатия да лежи сам у дома. По-скоро се радвахме, че сме се отървали за малко от него, дишахме с облекчено сърце чистия слънчев въздух и изобразявахме доволно и почтено семейство, което се радва разумно и с благодарност на Божията света неделя.

Едва когато се отбихме в Гренцаховото Рогче, за да пием по чаша вино, и насядахме около една маса в градината, бащата заговори за Бопи. Той се оплакваше от досадния гост, вайкаше се за теснотията и новите разноски вкъщи и накрая завърши със смях: „Ето, поне тук, навън, човек може да си отдъхне един час, без да ни боли главата!“

При тези неволно изречени думи изведнъж пред очите ми застана бедният недъгав с умолителен и страдалчески поглед — когото не обичахме, от когото искахме да се отървем и който сега, изоставен и затворен, седеше нажален сам-самичък в полутъмната стая. Сетих се, че скоро ще се мръкне, а той не може да запали лампата или да се приближи до прозореца. И така ще трябва да остави книгата настрана и да седи самичък в полумрака, без разговор и развлечение, в това време, докато ние тук пиехме вино, смеехме се и се забавлявахме. И си спомних как бях разказвал на съседите в Асизи за свети Франческо и как се бях хвалил, че той ме бил научил да обичам всички хора. Защо бях изучавал живота на светеца и наизустил неговата великолепна песен на любовта и търсил неговите следи из умбрийските полета, когато един беден и безпомощен човек лежеше и страдаше там, и аз знаех за това и можех да го утеша?

Една могъща невидима сила сви сърцето ми, притисна го и го изпълни с такъв срам и болка, че затреперех и се почувствах сразен. Сега знаех, че Бог ми говори.

„Поете — казваше той, — ученико на Умбриеца, пророче, който искаш да проповядваш любов на хората и да ги направиш честити! Мечтателю, който жадуваш да доловиш моя глас във ветровете и водите“!

„Ти обичаш един дом — казваше той, — където с теб се държат приятелски и където прекарваш приятни часове! И в същия ден, когато удостоявам с присъствието си този дом, бягаш оттам и размишляваш как да ме изгониш! Светецо! Пророче! Поете!“

Струваше ми се, че бях изправен пред чисто, безупречно огледало, и аз се виждах в него като лъжец, самохвалко, страхливец и подлец. Беше ми болно, тежко, мъчително и ужасно; но това, което в този миг се рушеше, изтърпяваше мъки и се гърчеше наранено, това си струваше да се руши и да загине.

Сопнато и бързо се сбогувах, оставих виното в чашата си и нахапания хляб на масата и се завърнах в града. Във възбудата си бях измъчван от непоносим страх да не би да се е случила някоя беда. Може да е избухнал пожар, безпомощният Бопи може да е паднал от стола си и да лежи на пода в болки или мъртъв. Виждах го прострян, струваше ми се, че стоя до него и понасям немия укор в погледа на гърбавия.

Запъхтян влязох в града и в къщата, втурнах се по стълбата нагоре и едва тогава си спомних, че стоя пред заключена врата и че нямам ключ. Но моят страх веднага се уталожи. Защото, още преди да застана пред вратата на кухнята, дочух отвътре пеене. Беше странен момент. Със сърцебиене и без дъх стоях върху тъмната площадка на стълбището и се вслушвах в пеенето на затворения сакат, като постепенно се успокоявах. Той пееше тихо, меко и малко жално една народна любовна песен — „Цветенце, бяло-червено“. Знаех, че отдавна не бе пял, и бях трогнат, като подслушвах как използва тишината, за да се развлече малко посвоему.

Тъй е било винаги: покрай сериозните и дълбоки душевни вълнения животът обича и комичното. И сега пак се почувствах смешен и посрамен в моето положение. В моя внезапен страх бях тичал цял час през полята, за да стоя сега без ключ пред вратата на кухнята. Трябваше или да си отида, или викайки през две затворени врати, да предам на недъгавия моите добри намерения. Стоях на стълбата с намерение да утеша клетника, да му покажа съчувствие и да му съкратя времето, а той си седеше вътре, без да подозира нещо, пееше и без съмнение само щеше да се изплаши, ако се бях опитал чрез викове или чукане да му привлека вниманието.