Херман Хесе - Петер Каменцинд

Открай време бях свикнал под равномерния такт на греблата да си тананикам или да пея нещо. И сега запях тихичко и пеейки, забелязах, че бяха стихове. Те се запечатаха в паметта ми и аз ги записах у дома като спомен за хубавата цюрихска вечер на езерото.

В Базел заварих писмо от Асизи. Беше от госпожица Анунцията Нардини и пълно с радостни новини. Тя все пак си беше намерила втори мъж! Впрочем, ще направя по-добре да го предам тъй както си беше.

Високоуважаеми и многообични господин Петер,

Позволете на вашата вярна приятелка да ви напише това писмо. Богу било угодно да ми дарува голямо щастие и аз ви каня на 12 октомври на моята сватба. Името му е Меноти и, наистина, не е богат, но много ме обича и е търгувал вече с плодове. Той е хубав, но не е тъй едър и хубав като вас, господин Петер. Ще продава плодове на пазара, а пък аз ще стоя в магазина. Също и хубавата Мариета на съседите ще се жени, но за някакъв чужденец, зидар.

Всеки ден си спомням за вас и на мнозина съм разправяла за вас. Аз ви обичам много, също и светеца, пред когото запалих четири свещи за ваше здраве. И Меноти много ще се радва, ако дойдете на сватбата. Ако ли пък се покаже враждебен спрямо вас, ще му дам да разбере.

За жалост, малкият Матео Спинели, както винаги съм предричала, излезе нехранимайко. Той често ми е крал лимони. Сега го откараха, защото открадна от баща си дванадесет лири и отрови кучето на просяка Джанджиакомо.

Да бъде над вас Божията благословия и тази на светеца. Моята тъга по вас е много голяма.

Ваша покорна и вярна приятелка

А.Н.

Postscriptum

Жътвата беше средна работа. Гроздето хич не го бива, също няма достатъчно и круши, но лимони имахме в изобилие, само че трябваше да ги продаваме много евтино. В Спело се случи ужасно нещастие. Един младеж преби брата си с гребло, не се знае защо, но сигурно е било от ревност, макар че му е роден брат.

За жалост, не можех да се отзова на съблазнителната покана. Изпратих писмено моите благопожелания и отлагах посещението си за идната пролет. После, с писмото в ръка и един подарък от Нюрнберг за децата, се запътих към моя дърводелец.

Там заварих една голяма, неочаквана промяна. Настрани от масата, срещу прозореца, седеше свита една чудновата крива човешка фигура в един стол, който, подобен на детските столчета, имаше отпред масичка. Това беше Бопи, брат на жената на майстора, беден полусхванат изрод, за когото нямаше никъде местенце след скорошната смърт на старата му майка. Против волята си майсторът го бе прибрал временно у дома си и постоянното присъствие на болния сакат хвърляше мрачна сянка върху разстроеното домакинство. Още не бяха свикнали с него; децата се бояха от него, майката го жалеше, смутена и потисната, бащата бе явно огорчен.

Бопи имаше грозна двойна гърбица без врат, голяма глава с груби черти, широко чело, голям нос и хубави, страдалчески уста; очите му бяха светли и кротки и малко боязливи, а неговите забележително малки и хубави ръце постоянно лежаха бели и спокойни върху тясната масичка. Аз също бях смутен и огорчен от бедния неканен гост и същевременно мъчително ми бе да слушам майстора да ми разказва кратката история на болния, докато той седеше настрана, гледаше ръцете си и никой не говореше с него. Сакат си бил по рождение, но завършил основното училище и дълги години можел донякъде да бъде полезен с плетене на слама, докато не се схванал частично от честите пристъпи на подагра, а сега, от години вече, той или лежеше на легло, или седеше в своя чудноват стол, притиснат между възглавниците. Жената си спомняше, че навремето той много и хубаво бил пял, но дълги години не бяха го чували и тук, вкъщи, нито веднъж не беше пял. И през това време, когато разказваха и говореха за всичко това, той седеше там и гледаше пред себе си. Беше ми неловко и скоро си отидох и през следващите дни не стъпих в дома им.

През целия си живот съм бил силен и здрав, никога не съм боледувал от някаква тежка болест и на страдащите, особено на сакатите, съм гледал със състрадание, но същевременно и с известно презрение; сега съвсем не ми харесваше да видя моя приятен, лек живот в семейството на занаятчията, разстроен от нерадостното бреме на това окаяно съществуване. Поради това отлагах посещението си от ден на ден и напразно размишлявах как бихме могли да се отървем от схванатия Бопи. Все трябваше да се намери някаква възможност да го изпратим срещу малко пари в някоя болница или приют за недъгави. Много пъти исках да отида у майстора, за да се посъветвам с него за това, но все се боях да заговоря за тая работа, без те да ме запитат, и изпитвах детски страх от една среща с болния. Противно ми бе да го виждам и да му подавам ръка.