Херман Хесе - Петер Каменцинд

— Молим покорно за извинение, господине митничарю — извика му Бопи, — мислех, че сме объркали сметката с една бучка захар.

След това идваше ред на слона, който, изпълнен с очакване, тъпчеше наоколо, клатушкаше се насам-натам и протягаше към нас своя топъл подвижен хобот. Него Бопи можеше да храни сам и той гледаше с детска радост как гигантът прегъва към него гъвкавия си хобот, взима хляба от гладката му ръка и ни гледа хитро и благосклонно с веселите си малки очички.

Спазарих се с един пазач да оставям Бопи с количката в градината, когато нямах време да стоя при него, тъй че и през такива дни той можеше да седи на слънце и да гледа животните. След това ми разказваше за всичко, което бе видял. Особено впечатление му правеха вежливите обноски на лъва към неговата съпруга. Щом тя се изтегнела да си почива, той веднага променял направлението на своето вечно ходене насам-натам, тъй че да не я докосва, нито да я безпокои или да минава през нея. Най-много Бопи се забавляваше при видрата. Той не се уморяваше да гледа гъвкавите плавателни и гимнастични упражнения на пъргавото животно и да им се радва усмихнат, докато той самият лежеше неподвижен в своя стол и всяко движение на главата и ръцете му струваше усилие.

Беше един от най-хубавите есенни дни, когато разказах на Бопи за моите две влюбвания. Бяхме станали толкова близки, че аз не можех да премълча пред него тези нито радостни, нито славни преживявания. Той слушаше приятелски и сериозно без да продума.

По-късно обаче ми изповяда своето желание да види веднъж Елизабет, белия облак, и ме помоли да не забравя, ако случайно някога я срещнем на улицата.

Тъй като това не се случи и времето започна да става хладно, отидох у Елизабет и я помолих да достави тая радост на бедния гърбав. Тя склони и в уречения ден отидох да я взема и придружа до зоологическата градина, където Бопи чакаше в количката. Когато красивата, изящно облечена и изтънчена дама подаде ръка на недъгавия и се наведе малко над него и бедният Бопи с просияло от радост лице обърна големите си добри очи с благодарност, почти нежно към нея, аз не можех да отсъдя кой от двамата в този момент бе по-красив и по-близък до сърцето ми. Госпожата каза няколко ласкави думи, гърбушкото не отделяше светналия си поглед от нея, а аз стоях настрана и се чудех, че виждам ръка в ръка тези двама хора, които ми бяха най-мили и които животът бе разделил с широка пропаст. Бопи говореше целия следобед само за нея, хвалеше нейната хубост, нейното изящество, нейната добрина, нейните дрехи, жълти ръкавици и зелени обувки, нейната походка и поглед, гласа й и хубавата и шапка.

Междувременно Бопи беше прочел „Зеленият Хенрих“ и „Селдвилските разкази“ и тъй се беше вживял в тези единствени на света книги, че Панкрац Сърдитко, Албертус Цвихан и Справедливите гребенари ни бяха станали общи, мили приятели. Известно време се колебаех дали да му дам нещо от К. Ф. Майеровите книги, но ми се стори, че той не може да оцени почти латинската пластичност на неговия извънредно стегнат език, а също се колебаех да разкрия пропастите на историята пред тези ясни, кротки очи. Вместо това му разказвах за свети Франческо и му дадох да чете разказите на Мьорике. Забележително бе неговото признание, че нямало тъй да се радва на приказката за хубавата Лау, ако не беше стоял толкова често пред басейна на видрата и през това време не се беше отдавал на разни чудновати водни фантазии.

Забавно бе как ние двамата полека-лека започнахме да си говорим на ти. Никога не бях му предлагал това, а и той нямаше да го приеме, но то дойде от само себе си; все по-често си казвахме „ти“ и един ден, когато го забелязахме, трябваше да се засмеем и да го оставим така завинаги.

С настъпващата зима, когато нашите разходки станаха невъзможни и аз сега пак прекарвах по цели вечери в стаята на Бопи, след някое време забелязах, че моето ново приятелство не ми беше паднало току-тъй от небето, без никаква неприятност. Столарят беше постоянно навъсен, недружелюбен и мълчалив. Все повече го ядосваше не само тягостното присъствие на безполезния храненик, но не по-малко и моето отношение спрямо Бопи; случваше се по цели вечери да си бръщолевя в настроение с недъгавия, когато стопанинът седеше гневен настрана, с вестник в ръка. Беше се спречкал и с жена си, иначе необикновено търпелива, защото този път тя здраво държеше на своето и по никой начин не се съгласяваше Бопи да бъде настанен на друго място. Много пъти се опитвах да го успокоя или да му предложа някой нов план, но беше невъзможно да се разберем. Дори започна да се заяжда, да се подиграва на приятелството ми с недъгавия и да огорчава живота му. Наистина, болният и аз, който всеки ден седях с часове при него, бяхме досадно бреме в и без това тясното жилище, но все се надявах, че столарят ще се сдружи с нас и ще обикне Бопи. Накрая, каквото и да правех, или обиждах столаря, или онеправдавах Бопи. Тъй като мразя прибързаните и насилствени решения — още в Цюрих Рихард ме бе кръстил Петер Кунктатора — аз чаках дълги седмици и постоянно се измъчвах от страха да не загубя приятелството на единия, а може би и на двамата.