Херман Хесе - Петер Каменцинд

Такава е любовта. Тя донася страдание и аз много страдах по онова време. Но толкова малко значение има дали страдаме, или не! Стига да живеем интензивно и да се чувстваме малката жизнена нишка, която ни свързва с всичко живо, и стига любовта да не угасне! Бих дал всичките си хубави дни, които съм преживял, ако в замяна можех още веднъж да погледна в Светая Светих, както по онова време. За очите и сърцето е горчива болка, пречупват се и лошите бодли на напетата гордост и самомнение, но след това човек става тъй кротък, тъй смирен, тъй зрял и пожизнен в душата си! Още тогава с малката Аги една част от моето старо същество бе умряла. Сега гледах моя гърбушко, комуто бях дарил всичката си обич, с когото бях делил живот, да страда и бавно, бавно да умира, и аз страдах с него всеки ден и взимах моя дял от ужасното и свещеното в смъртта. Бях още новак в ars amandi 10 10 Изкуството на любовта (лат.). — Бел.изд , а трябваше веднага да започна сериозното изучаване на ars moriendi 11 11 Изкуството на смъртта (лат.). — Бел.изд . Не премълчавам за онова време, както премълчах за Париж. Искам да говоря за него високо, като жена за своята сватба и като старец за своите момчешки години.

Виждах да умира един човек, чийто живот бе само страдание и обич. Слушах го да се шегува като дете, когато чувстваше в себе си работата на смъртта. Виждах неговия поглед да ме търси в тежко страдание, не за да проси нещо от мен, а за да ме окуражи и да ми покаже, че спазмите и мъките бяха оставили непокътнато най-доброто у него. След това очите му широко се разтваряха и неговото увехнало лице вече не се виждаше, а само блясъкът на големите му очи.

— Искаш ли нещо, Бопи?

— Разкажи ми нещо — за тапира например.

И аз започвах да разказвам за тапира — той си затваряше очите и аз с мъка говорех с обикновения си тон, защото плачът постоянно ме задушаваше. И когато мислех, че той не ме чува вече или е заспал, веднага млъквах. Но той пак си отваряше очите.

— И после?

И аз разказвах по-нататък за тапира, за кученцето, за моя баща, за малкия зъл Матео Спинели, за Елизабет.

— Да, тя се омъжи за един глупак! Винаги е било така, Петер!

Често неочаквано заговаряше за смъртта.

— Не е шега, Петер. И най-тежката работа не е тъй тежка като умирането. Но накрая и това се превъзмогва. Когато мъката свърши, ще мога да се смея. И има защо да се умира, ще се избавя от една гърбица, от един къс крак и от една парализирана кълка. Но за теб някога ще бъде жалко за твоите широки плещи и хубави, здрави крака.

И веднъж, през последните си дни, той се събуди от една малка кратка дрямка и каза съвсем високо:

— Няма такова небе, за каквото говори свещеникът. Небето е много по-хубаво. Много по-хубаво.

Жената на столаря идваше често и умело проявяваше своето участие и желание да помогне. За мое голямо съжаление, столарят никога не се появи.

— Какво мислиш — запитах веднъж Бопи, — на небето дали има и тапири?

— О, да — отговори той, като кимна. — Там има всички видове животни, също и диви кози.

Дойде Коледа и ние си устроихме малък празник до неговото легло. Сви силен студ, снегът се стопи, пак падна нов сняг върху поледицата, но аз нищо не забелязвах. Чух, че Елизабет била родила момче, и пак го забравих. Пристигна едно смешно писмо от госпожа Нардини, прочетох го отгоре-отгоре и го оставих настрана. Работата си свършвах набързо, с постоянното съзнание, че всеки час бе загубен за мен и за болния. След това тичах запъхтян и нетърпелив в болницата, а там властваше тишината и седях по половин ден до леглото на Бопи, потънал в замечтан, дълбок покои.

Преди смъртта си той прекара няколко по-добри дни. Чудно бе, че току-що изтеклото време като че беше изчезнало от паметта му и той живееше само в предишните времена. Цели два дни не говореше за нищо друго освен за майка си. Той и не можеше да говори дълго време, но и през дългите паузи се виждаше, че мисли за нея.

— Твърде малко съм ти разказвал за нея — съжаляваше той, — не трябва да забравяш нищо, което се отнася до майка ми, иначе скоро няма да има човек, който да знае за нея и да й бъде благодарен. Добре би било, Петер, ако всички хора имаха такава майка. Тя не ме захвърли в приюта за бедни, когато не можех вече да работя.

Той лежеше и дишаше с мъка.

— Тя най-много ме обичаше от всичките си деца и ме държа при себе си до смъртта си. Братята се изселиха, сестрата се ожени за столаря, но аз останах у дома и колкото и бедна да беше, никога не ми е дала да го почувствам. Не трябва да забравяш моята майка, Петер. Тя беше съвсем дребничка, може би още по-малка от мен. Когато ми подаваше ръка, струваше ми се, че някакво съвсем малко птиченце каца върху мен. Едно детско ковчеже ще я побере, казваше съседът Рютиман, когато се спомина.