Херман Хесе - Петер Каменцинд

И него също; едно детско ковчеже щеше да го побере. Той беше тъй загубен и малък в своето чисто болнично легло и ръцете му изглеждаха като болни женски ръце, дълги, тесни, бели и малко свити. Когато преставаше да бълнува за майка си, аз идвах на ред. Той говореше за мен като че не бях там.

— Той си е без късмет, наистина, но това не му е навредило. Майка му много рано е умряла.

— Познаваш ли ме, Бопи? — питах аз.

— О, да, господин Каменцинд — отговаряше шеговито и тихичко се смееше. — Да можех само да запея — рече веднага след това.

В предпоследния си ден запита още:

— Много ли ще струва тук в болницата? Да не излезе много скъпо?

Но не дочака отговор. Една лека червенина се появи на бялото му лице, той затвори очи и известно време изглеждаше като извънредно щастлив човек.

— Свършва — каза сестрата.

Но той отвори очи още веднъж, погледна ме дяволито и тъй си помръдна веждите, като че искаше да ми кимне. Аз станах, сложих ръка под лявото му рамо и полека го повдигнах, от което винаги му ставаше добре. Така, лежейки върху моята ръка, той изкриви още веднъж устните си в болка, после изви малко главата си настрана и потрепери, като че изведнъж му стана студено. Това беше освобождението.

— Добре ли ти е, Бопи? — запитах го аз. Но той вече се беше избавил от своите страдания и изстиваше в ръцете ми. Беше на седми януари, в един часа по обяд. До вечерта приготвихме всичко и малкото изродено телце лежеше спокойно и чисто, без да се промени, докато дойде време да го вдигнем и погребем. През тези два дни постоянно се чудех, че не бях нито особено натъжен, нито пък можех да заплача. Бях преживял тъй дълбоко раздялата и прощаването по време на боледуването му, че не бе останало почти нищо и надвисналите везни на скръбта бавно и леко пак се изкачиха.

Въпреки това, стори ми се, че бе дошло време да напусна града и да си отдъхна някъде — по възможност на юг — сериозно да обтегна на тъкаческия стан грубо нахвърляните нишки на моето творение. Имах малко спестени пари и така запратих настрана литературните си задължения и се готвех да замина с пукването на пролетта. Най-напред до Асизи, където продавачката на зеленчук очакваше моето посещение, после в някое по възможност тихо планинско гнездо, за сериозна работа. Струваше ми се, че бях видял доста от живота и смъртта, за да си позволя и аз да кажа своята дума пред света. В приятно нетърпение очаквах март и в ушите ми вече кънтяха енергичните италиански изрази, гъделичкаше ме ароматният мирис на ориза, портокалите и виното киянти. Планът ми беше безупречен и колкото повече го обмислях, толкова повече ме задоволяваше. И не беше зле да се порадвам преди това на виното киянти, защото всичко излезе наопаки.

Едно живо, във фантастичен стил писмо от кръчмаря Нидегер ми известяваше през февруари, че на село бил паднал голям сняг, че не било добре нито за добитъка, нито за хората и че работата на господин баща ми не била твърде добра и в края на краищата, не би било зле да изпратя пари или сам да дойда. Тъй като не ми се щеше да пращам пари и действително се загрижих за стареца, трябваше да отпътувам. Пристигнах през един мрачен ден и в снежната виелица не се виждаха нито планини, нито къщи, и добре че познавах пътя дори слепешката. Старият Каменцинд, въпреки очакването ми, не беше на легло, а седеше окаян и мълчалив в ъгъла до печката, нападнат от една съседка, която току-що му бе донесла мляко и сега основателно и усърдно му четеше молитва за неговия лош живот, без да се смути от моето влизане.

— Я виж, Петер е тук — каза побелелият грешник и ми намигна с лявото око.

Но тя продължаваше невъзмутимо своята проповед. Аз седнах на един стол и чаках да се пресуши изворът на любовта й към ближния и установих, че в нейната реч някои глави подхождаха и за мен. Междувременно гледах как снегът се топи по палтото и обувките ми и образува около мен първо едно влажно петно, а после тихо езерце. Едва когато жената свърши, дойде ред на официалното посрещане, в което и тя взе участие по най-сърдечен начин.

Баща ми беше много отпаднал. Пожелах пак да се грижа за него, както при първия ми кратък опит. И така, моето отпътуване в онова време не беше от полза и понеже нуждата от мен сега беше по-голяма, аз все пак можех да изям попарата, която ми се падаше. Най-сетне не можех да изисквам от един упорит стар селянин, който и в своите по-добри времена не е бил огледало на добродетелта, да стане нежен заради старческите си недъзи и да се трогне от синовната обич. А и баща ми ни най-малко не се показа такъв, а беше колкото по-болнав, толкова по-противен, и ми се отплащаше, ако не с лихвите, то поне честно и почтено за всички мъки, които някога му бях причинил. Наистина, той беше мълчалив и предпазлив в думите си, но разполагаше с множество силни средства да покаже без думи, че е недоволен, ядосан и наежен. Понякога се чудех дали и аз на стари години няма да стана такова ужасно недоволно старче. С пиенето той все едно че беше се простил и чашата с добро южно вино, която му наливах два пъти на ден, пиеше с кисело лице, защото веднага занасях пак шишето в празния зимник, чийто ключ никога не оставях у него.