Херман Хесе - Петер Каменцинд

Едва към края на февруари настъпиха онези ясни седмици, които правят зимата във високите планини тъй великолепна. Високите, покрити със сняг планински стени се открояваха на синьото като синчец небе и изглеждаха невероятно близки в прозрачния въздух. Пасищата и склоновете лежаха покрити със сняг — със снега на планинската зима, тъй бял, тъй кристален и резливо ароматен, какъвто никога не е в долините. Върху малките хълмчета слънцето по пладне празнува блестящи празненства, в котловините и по склоновете лежат тъмносини сенки и след дългия снеговалеж въздухът е тъй съвършено пречистен, че всяко едно поемане от него е наслада. По малките хълмчета децата се пързалят и веднага след пладне на улицата старците се припичат на слънце, когато гредите на покрива пукат от студ. Посред белите снежни поля лежи тихо и синьо никога незамръзващото езеро, по-хубаво от всяко друго време през лятото. Всеки ден преди обяд извеждах баща си пред вратата и гледах как грееше на хубавата слънчева топлина своите потъмнели, възлести пръсти. След малко той започваше да кашля и да се оплаква от студа. Това беше една от неговите невинни хитрости, за да изкопчи от мен една ракийка; защото нито кашлицата, нито студът бяха истински. И той получаваше по чашка енциян или малък абсент и започваше все по-малко да кашля и се радваше зад гърба ми, че ме е надхитрил. След обяд го оставях сам, обувах обувките си за сняг и скитах по няколко часа нагоре из планините, докато можех, и се завръщах у дома, седнал върху един чувал, който носех със себе си, като върху шейна, през полегатите снежни поля.

Когато дойде времето за моето отпътуване за Асизи, имаше още един метър сняг. Едва през април се запролети и започна бързо, пакостно топене на снеговете, каквото от години не беше виждано в нашето село. Денем и нощем се чуваше виенето на фьона, кънтежът на далечните преспи и ожесточеното бучене на пороищата, които свличаха големи скали и разтрошени дървета и ги захвърляха по нашите бедни тесни нивици и овощни градини. Възбудата от фьона не ме оставяше да спя, всяка нощ слушах поразен и изпълнен със страх виенето на бурята, грохота на преспите и прибоя на бясното езеро. В това трескаво време на страхотни пролетни борби победената любовна мъка още веднъж ме връхлетя с такава сила, че станах през нощта, легнах на прозореца и в горчиви страдания отправях в бурята любовта си към Елизабет. От онази топла цюрихска нощ, през която бях лудувал върху хълма над къщата на италианската художничка, никога страстта не ме беше завладявала тъй ужасно и непобедимо. Често ми се струваше, че красивата жена стои съвсем близо до мен и ми се усмихва, но щом пристъпвах, за да я приближа, тя бягаше назад. Откъдето и да идваха, мислите ми неизбежно се завръщаха при този образ и аз, подобно на ранен, не можех да се въздържа да не човъркам все наново сърбящата рана. Срамувах се от себе си, което беше колкото мъчително, толкова и безполезно, проклинах фьона и тайно изпитвах покрай всички мъки все пак затаено, топло чувство на наслаждение, също както в момчешките години, когато мислех за хубавата Рези и когато морната тъмна вълна ме обливаше.

Разбрах, че тази болка няма лек, и се опитах поне малко да работя. Започнах да се готвя за изграждане на моята творба, написах няколко етюда, но скоро разбрах, че още не му беше дошло времето. Между това от всички страни пристигаха лоши вести от бурята и в самото село поразиите се умножиха. Язовете бяха наполовина разрушени, много къщи, плевни и обори бяха силно повредени; от другите общини пристигнаха бежанци без покрив, навсякъде жалби и нужда, а никъде пари. За мое щастие, през това време кметът ме повика в своята стая и ме запита не бих ли желал да се притека на помощ на комитета за подпомагане в общата беда. Вярваха, че ще мога да се застъпя за общината пред управлението на кантона и чрез вестниците да подканим страната към участие и парична помощ. Това дойде тъкмо навреме, за да забравя моите лични безплодни страдания заради едно по-сериозно и по-достойно дело, и аз се залових отчаяно за работа. Чрез писма успях да привлека бързо няколко лица в Базел за събиране на помощи. Кантонът, както си знаехме отпреди, нямаше пари и можеше да изпрати на помощ само няколко работници. Тогава се обърнах към вестниците с призиви и дописки; писма и въпроси започнаха да пристигат и покрай преписката трябваше още да се разправям с коравите селски глави в общинския съвет.

Тези няколко седмици на сериозна, но наложителна работа ми подействаха добре. Когато постепенно работите се оправиха и аз не бях вече толкова нужен, ливадите наоколо вече се зеленееха и в безгрижното и заляно от слънце езеро се оглеждаха сини очистените от сняг склонове. Баща ми прекарваше по-сносни дни и моите любовни мъки, подобно на калните остатъци от лавините, бях изчезнали и се бяха стопили. По-рано по това време баща ми боядисваше лодката, майка ми поглеждаше откъм градинката, а аз зяпах работещия старец, облаците от дима на лулата му и жълтите пеперуди. Сега нямаше вече лодка за боядисване, майка ми отдавна беше умряла, а баща ми ходеше сърдит и начумерен из занемарения дом. За миналите времена ми напомняше още и вуйчо ми Конрад. Често го взимах със себе си за чаша вино, без да ни види баща ми, и го слушах да разказва и да си спомня за своите многобройни проекти с добродушен смях, но не и без гордост. Нови по това време той вече не правеше, старостта бе сложила и върху него своя рязък отпечатък, въпреки това в неговото изражение и понякога и в смеха му имаше нещо момчешко или младежко, което ми харесваше. Често той ми бе утеха и развлечение, когато у дома не можех повече да понасям стареца. Взимах го със себе си в кръчмата, той ситнеше бързо до мен и се мъчеше да подравни своите изкривени, безжизнени крака в такт с моите стъпки.