Херман Хесе - Петер Каменцинд

— Скоро ще потрябва — каза той, — и по ми се ще сам да го направя след привършване на работата.

Аз седях върху единия струг, а той работеше върху другия. Когато дъските бяха гладко рендосани, той ми ги показа с гордост. Бяха от хубаво, здраво чамово дърво без нито един възел.

— Няма да ги кова с гвоздеи, а ще ги сглобя хубаво една в друга, та да стане нещо хубаво и трайно. Но за днес стига, да идем горе при жената.

Дните се нижеха, горещи, чудни, летни дни и аз седях всеки ден по един-два часа при малката Аги, разказвах й за красивите ливади и гори, държах нейната лека, тънка детска ръчица в моята широка ръка и пиех с цялата си душа милата, светла прелест, която не я напусна до последния й час.

После стояхме измъчени и наскърбени при нея и гледахме как малкото мършаво телце за сетен път събираше сили, за да се бори със силната смърт, която леко и бързо я повали. Майката бе мълчалива и силна; бащата се бе захлупил върху леглото и по сто пъти си взимаше сбогом, гледаше русите коси и милваше своето мъртво любимче.

Последва простата къса церемония на погребението и мъчителните вечери, когато децата плачеха настрана в леглата си. Заредиха се хубавите разходки до гробищата; пресния гроб насадихме с цветя, седяхме мълчаливи върху пейката в прохладните алеи и мислехме за Аги; откакто нашето любимче лежеше в земята, на нея гледахме с други очи, и на дърветата, и на тревата, която растеше по нея, и на птичките, чиято песен кънтеше волно и весело из тихите гробища.

Строгите делнични дни си затекоха, децата пак започнаха да се боричкат, да се смеят и искаха пак да им разказвам приказки и ние всички незабелязано свикнахме да не виждаме вече никога Аги и да си имаме един красив малък ангел на небето.

Покрай всичко това не бях посещавал отдавна професора и само рядко се вестявах в дома на Елизабет, където се чувствах особено безпомощен и потиснат в равнодушния поток на разговорите. Сега посетих и двата дома, но намерих и двата заключени, тъй като отдавна всички бяха по вилите си. Едва сега забелязах с учудване, че съвсем бях забравил за горещия сезон и ваканцията покрай приятелството ми с дърводелеца и болестта на детето. По-рано би ми било съвсем невъзможно да остана през юли и август в града.

Сбогувах се набързо и предприех пътуване пеша през Шварцвалд, Бергщрасе и Оденвалд. По пътя за мен бе необикновено удоволствие да изпращам изгледи от красивите местности на децата на дърводелеца в Базел и навсякъде да си представям как по-сетне ще им разказвам, на тях и на баща им, за пътешествието си.

Във Франкфурт реших да удължа пътуването си с още няколко дни. В Ашафенбург, Нюрнберг, Мюнхен и Улм се радвах с нова наслада на произведенията на старото изкуство и накрая се отбих безгрижен още и в Цюрих. Дотогава дълги години отбягвах тоя град като някакъв гроб, сега заскитах из познатите улици, посетих пак старите кръчми и градини и без болка си спомнях за изтеклите хубави години. Художничката Алиети се беше оженила и ми съобщиха нейния адрес. Привечер отидох у нея, прочетох върху къщната врата името на мъжа й, погледнах нагоре към прозорците и се поколебах да вляза. Тогава в сърцето ми оживяха миналите времена и моята младежка любов се събуди в просъница, с лека болка. Върнах се и не си развалих образа на любимата италианка с една ненужна среща. Скитайки по-нататък, влязох в градината на езерото, където по онова време художниците се веселяха на своя нощен летен празник, погледнах нагоре към къщичката, в чиято таванска стая бях прекарал три кратки, добри години и след всички тези спомени неочаквано пред мен изникна образът на Елизабет. Новата любов все пак бе по-силна от нейните по-стари сестри. Тя бе също и по-спокойна, по-скромна и по-благодарна.

За да запазя доброто си настроение, взех една лодка и загребах на воля полека по топлото светло езеро. Свечеряваше се и на небето висеше един-единствен красив белоснежен облак. Аз не свалях очи от него, кимах му с глава, спомнях си за моята детска любов към облаците, също за Елизабет и за оня облак от Сегантини, пред който веднъж бях видял Елизабет тъй хубава и потънала в съзерцание.

Никога не бях чувствал тъй блажено и чисто тази несмутена с никакви думи и нечисто желание любов към нея както сега, когато, съзерцавайки облака, си спомнях спокоен и с благодарност за всичко добро в моя живот, и вместо предишните лутания и страсти, чувствах в себе си само стария момчешки копнеж — а той бе по-мъдър и по-спокоен.