Херман Хесе - Петер Каменцинд

Тази кавга ме освежи и ме накара пак да се замисля върху моите схващания за модерната култура. Работата бе трудна и бавна и донасяше малко радостни резултати. Моята книжка няма нищо да загуби, ако ги премълча.

В същото време тези размишления ме накараха да се замисля по-дълбоко върху себе си и моята отдавна замислена творба.

Както е известно, аз имах желание в една голяма творба да разкрия на днешните хора великия ням живот на природата и да ги накарам да го обикнат. Исках да ги науча да се вслушват в пулса на земята, да се приобщят към живота на Цялото и в потока на своите дребни съдбини да не забравят, че ние не сме богове и не съществуваме сами за себе си, но сме деца и част от земята и от космическата Цялост. Исках да им напомня, че подобно на песните на поетите и на нашите сънища нощем, реките, моретата, пътуващите облаци и бурите са също символи и носители на копнежа, който е разперил криле между небето и земята и чийто смисъл е несъмнената вяра в опрощението и безсмъртието на всеки живот. Всяко същество е убедено в сърцето си в това опрощение, чувства се Божие дете и почива без страх в недрата на вечността. А всичко лошо, болно, извратено, което носим в себе си, противоречи на това и вярва в смъртта.

Исках също да науча хората да търсят в братската обич към природата извори на радост и живот; исках да проповядвам изкуството да се радваш на битието. Исках планини, морета и зелени острови чаровно и мощно да ви заговорят и исках да ви накарам да видите какъв безкрайно разнообразен, творчески живот цъфти и кипи всеки ден вън от вашите къщи и градове. Исках да се засрамите, че знаете повече за чуждите войни, за модите, клюките, литературата и изкуството, отколкото за пролетта, която раздипля пред вашите градове своето буйно творчество, и за реката, която тече под вашите мостове, и за горите и разкошните ливади, през които лети вашата железница. Исках да ви разкажа какъв златен наниз от незабравими наслаждения намерих в този свят, аз, самотникът и мрачният, и исках и вие, които сте може би по-щастливи и по-радостни от мен, да откриете този свят с още по-голяма радост.

И преди всичко, исках да положа във вашите сърца красивата тайна на обичта. Надявах се да ви науча да бъдете истински братя за всичко живо и тъй да се преизпълните с любов, че да не се боите нито от страданието, нито от смъртта, а да ги приемете сериозно и братски, като строги посестрими, когато дойдат при вас. Всичко това се надявах да изкажа не в химни и възвишени песни, а просто, правдиво и реално — сериозно и шеговито, подобно на завръщащ се пътник, който разказва на своите другари за чужбина.

Исках — желаех — надявах се — това наистина звучи смешно. Чаках деня, когато това голямо желание щеше да получи план и контури. Но поне бях събрал доста материал. Не само в главата, но и в редица малки тетрадки, които носех в джоба си при пътуване и ходене пеша; на всеки две-три седмици изпълвах по една. В тях бях вписал стегнато и накратко бележки върху всичко видимо в света, без разсъждения и връзка. Това бяха тетрадки със скици, подобни на тези на художниците, и съдържаха в малко думи много реални неща: картини от улиците и пътищата, силуети на планини и градове, подслушани разговори на селяни, чираци, продавачки; по-нататък, наблюдения върху времето, светлината, ветровете, дъжда, растенията, животните, летенето на птиците, формите на вълните, преливането на морските бои и формите на облаците. От този материал, между другото, бях обработил и напечатал няколко къси разказа във вид на природни и пътнически етюди, но всичко това без връзка с човешкото. За мен историята на едно дърво, на едно животно и пътуването на един облак бе достатъчно интересно и без присъствието на човека.

Че една голяма творба без никакви човешки образи би била безсмислица — често ми минаваше през ума; въпреки това години наред таях смътната надежда, че може би някога някакво голямо вдъхновение ще победи и тази невъзможност. Сега разбрах веднъж завинаги, че моите красиви пейзажи трябва да бъдат населени с хора и че те няма да бъдат достатъчно естествено и вярно изобразени. В това отношение трябваше безкрайно много да наваксам и до ден-днешен още работя. Дотогава всички хора за мен бяха като нещо цяло и всъщност чуждо. Скоро научих колко полезно бе вместо едно абстрактно човечество да опознаеш и изучиш отделни личности и моят бележник и паметта ми се изпълни със съвсем нови образи.

Началото на това опознаване бе много радостно. Аз излязох от моето наивно равнодушие и се заинтересувах от много хора. Тогава видях колко много естествени неща ми бяха чужди, но видях също, че и многото пътуване и наблюдение ми бяха отворили очите и бяха изострили погледа ми. И тъй като винаги съм изпитвал особена обич към децата, често и на драго сърце се занимавах с тях.