Херман Хесе - Петер Каменцинд

Моите схващания бавно се бяха променили. Чувствах без много съжаление, че младостта ме напускаше и че идваше времето, когато човек започва да гледа на своя собствен живот като на кратък път, а на себе си като на пътник, чието пътуване и накрая изчезване нямаше много да разтревожи и занимае света. Имаш пред себе си в живота една цел, една любима мечта, но не мислиш вече, че си необходим, почиваш си често из пътя без угризение на съвестта, пропускаш някой ден, за да се изтегнеш в тревата, да си подсвиркваш някой стих с уста и да се радваш на обичната реалност без задни мисли. Дотогава, без да се бях прекланял пред Заратустра, все пак бях господар по природа и не ми липсваше нито самообожание, нито презрение към дребните хорица. Сега започнах да виждам все по-ясно, че няма строги граници и че в кръга на дребните, потиснатите и бедните животът не само е също тъй разнообразен, но повечето пъти и по-топъл, по-правдив и по-достоен за подражание, отколкото този на облагодетелстваните и блестящите.

Дойдох тъкмо навреме в Базел, за да присъствам на първата вечеринка в дома на оженената вече Елизабет. Бях в настроение, още свеж и загорял от пътуването и донесох със себе си куп весели, дребни спомени. Красивата жена пожела да ме отличи чрез една изтънчена интимност и през цялата вечер се радвах на щастието, което навремето ме бе избавило от срама на едно закъсняло предложение. Защото, въпреки италианския ми опит, аз все още имах известно недоверие спрямо жените, вярвайки, че трябва да изпитват някаква жестока радост пред безнадеждните мъки на влюбените в тях мъже. Като живо въплъщение на такова унизително и тежко положение си спомням малък разказ и от детския училищен живот, който бях чул от устата на едно петгодишно момченце. В училището, което посещавало, господствал следният забележителен и символичен обичай. Провиняло ли се някое момче с прекалена лудория, заради това трябвало да получи дължимите тояги; определяли шест малки момиченца да държат непокорния в онова мъчително положение върху чина, нужно за наказанието. Тъй като това държане се смятало за висша наслада и чест, това жестоко наслаждение било винаги доставяно само на най-примерните шест момичета, олицетворения на добродетелта. Тази забавна детска история ме накара да се замисля и дори неведнъж съм я сънувал, тъй че зная, поне насън, колко тежко се чувства онзи, който изпадне в такова положение.

Както преди, така и сега, аз самият не почитам моето творчество. Можех да живея от работата си, да заделя по нещо настрана и от време на време да изпращам и на баща си по някоя пара. Той радостно ги пропиваше в кръчмата, възхваляваше ме там до Бога и дори намисли да ми се отплати с взаимна услуга. Бях му казал някога, че си изкарвам хляба, пишейки най-често вестникарски статии. Той мислеше, че съм редактор или дописник, каквито имаха местните околийски вестници, и ми изпрати три продиктувани от самия него бащински писма, в които ми съобщаваше за случки, важни според него, като мислеше, че ще ми послужат за материал и ще донесат пари. Веднъж ставаше дума за пожар в една плевня, след това за падането на двама туристи в планината и третия път за кметски избори. Тези съобщения бяха предадени в смешен вестникарски стил и ми доставиха истинска радост, тъй като все пак бяха знак на приятелска връзка между нас двамата и при това първите писма, които след години получих от дома.

Тъкмо по онова време излязоха от печат две книги от автори, които познавах още в Цюрих като екстравагантни, лирични младежи. Единият сега живееше в Берлин и умееше да описва мръсотиите на кафенетата и публичните домове на големия град. Вторият си бе построил в околностите на Мюнхен разкошна вила за самотник и блуждаеше презрително и безнадеждно между неврастенични самонаблюдения и спиритични настроения. Аз трябваше да разгледам тези книги и, разбира се, се подиграх добродушно и с двете. От неврастеника получих само презрително писмо в истински царски стил. Но берлинецът вдигна цял скандал в едно списание, твърдеше, че е неразбран в своите сериозни стремежи, опираше се на Зола и упрекна не само мен за моята безсмислена критика, но изобщо предвзетия и прозаичен дух на швейцарците. А всъщност този господин тогава в Цюрих бе прекарал единственото горе-долу смислено и достойно време от своя литературен живот.

Никога не съм бил особен патриот, но това ми се видя прекалено и аз отговорих на недоволния с едно дълго писмо, в което съвсем не скривах моето презрение към надутия модернизъм на големите градове.