Херман Хесе - Петер Каменцинд

Често седях сам с госпожа Нардини, слушах нейните назидателни речи и изпитвах нечестива радост пред многобройните и човешки слабости. От нейните очи не се изплъзваше нито един недостатък или порок на ближните й; след подробна преценка тя им отреждаше още приживе мястото в чистилището. Но мен ме бе заключила в сърцето си и ми доверяваше най-дребните си преживявания, откровено и подробно. Тя ме разпитваше за всяка дребна покупка, колко бях заплатил, и бдеше да не ме измамят. Тя слушаше моите разкази за житията на светците, в замяна на това ме посвещаваше в тайните на готварското изкуство и търговията с плодове и зеленчук. Една вечер седяхме в порутената галерия. Аз бях изпял една швейцарска песен и изгърлих някой и друг алпийски напев под неописуемия възторг на децата и момичетата. Те се превиваха от радост, подражаваха звука на чуждата реч и ми показваха как ябълката на гърлото ми се вдигала и спускала при изгърлянето на алпийските трели. Тогава някой заговори за любовта. Момичетата се кискаха, госпожа Нардини си обръщаше очите и въздишаше сантиментално и най-сетне от всички страни ме притиснаха да им разкажа своите любовни приключения. Премълчах за Елизабет, но разказах за разходката с Алиети по езерото и за моето пропаднало любовно обяснение. Сега ми бе тъй странно да разказвам на моята любопитна умбрийска публика тук сред тесните, постлани с камъни улички и хълмове, прибулени в златисторозов здрач, тази история, която, освен на Рихард, не бях доверявал никому. Аз разказвах без много пояснения във формата на старите романи, но сърдечно и в душата си се боях да не би слушателите да ми се надсмеят и да започнат да ме закачат.

Но когато свърших, всички очи с печално съчувствие бяха втренчени в мен.

— Какъв хубавец! — извика живо едно момиче. — Какъв хубавец и при това нещастен в любовта!

А госпожа Нардини ме поглади кротко по косите със своята мека, пухкава ръка и рече:

— Poverino! 9 9 Бедничкият! (ит.). — Бел.изд.

Друго момиче ми подари голяма круша и като я помолих първа да отхапе от нея, тя го стори, като ме гледаше сериозно в очите. Но когато предложих и на другите да опитат, тя не позволи.

— Не, яжте я сам! Дадох ви я за това, че ни разказахте своето нещастие.

— Но вие сигурно ще обикнете друга — каза един мургав лозар.

— Не — отвърнах аз.

— О, нима ще обичате тая проклета Ерминия?

— Сега обичам само свети Франческо и той ме е научил да обичам всички хора, вас и хората от Перуджа и всички тези деца тук и дори възлюбения на Ерминия.

Това идилично съществуване се оказа застрашено, когато открих, че добрата сеньора Нардини бе изпълнена с горещо желание да остана завинаги там и да се оженя за нея. Тази малка история ме направи хитър дипломат, защото не беше никак лесно да разбия тези мечти, без да разстроя хармонията и да погубя доброто ни приятелство. Трябваше да помисля и за моето завръщане у дома. Да не беше мечтата за моето бъдещо творение и изпразнената ми кесия, може би щях и да остана. И тъкмо поради празната кесия може би щях да се оженя за Нардини. Но не, това, което ме възпираше, бе моята още незаздравяла рана от Елизабет и желанието ми да я видя.

Дебелата вдовица, въпреки очакванията ми, доста скоро се примири с неизбежното, без да ми даде да почувствам нейното разочарование. На заминаване раздялата за мен бе може би по-тежка, отколкото за нея. Напусках много повече скъпи хора, отколкото някога в родината си, и никога на заминаване ръката ми не е била тъй сърдечно стискана от толкова много хора, както тук. В колата ми сложиха плодове, вино, сладка ракия, хляб и една наденица и аз изпитвах непривичното за мен чувство, че напускам приятели, на които не бе безразлично отивах ли си, или оставах. Госпожа Анунцията ме целуна по двете бузи и на прощаване очите й се просълзиха.

По-рано вярвах, че особено приятно би било да бъдеш обичан, без да обичаш. Сега узнах колко мъчителна бе една такава предлагаща се любов, на която не можеш да отвърнеш. Въпреки това бях горд, че една чужденка ме обичаше и желаеше да й бъда мъж.

Тази дребна суета означаваше вече напредък в оздравяването ми. Жал ми бе за госпожа Нардини, но въпреки това не желаех това да не се бе случвало. И все повече започнах да разбирам, че щастието зависи много малко от сбъдването на външни желания и че страданията на младите влюбени, колкото и да са мъчителни, съвсем не са трагични. Болно ми бе наистина, че Елизабет не можеше да бъде моя. Но моят живот, моята свобода, работа, мисъл оставаха непокътнати и аз можех сега, както и по-рано, да я обичам отдалеч колкото си искам. Тези мисли, а още повече моят наивно весел живот през умбрийските месеци, бяха за мен особено оздравителни. Открай време погледът ми е бил привличан от смешното и забавното в живота, но винаги сам съм си развалял веселото настроение с моята ирония. Сега постепенно започнах да виждам все повече хумора в живота и ми се струваше все по-леко и по-възможно да се примиря със съдбата си и да взема от житейската трапеза още някоя и друга хубава хапка. Наистина, когато човек се връща от Италия, винаги е така. Пращаш по дяволите принципи и предразсъдъци, усмихваш се снизходително с пъхнати в джобовете ръце и ти се струва, че си изпечен майстор в живота. Известно време те е носила уютно топлата вълна на народния живот на юг и сега си мислиш, че и у дома ще бъда така. Същото ставаше и с мен при всяко завръщане от Италия, а най-вече тогава. Когато пристигнах в Базел и намерих там пак стария вцепенен живот — неподмладен, непроменен, започнах да слизам от височините на моята проясненост, стъпало по стъпало надолу, обезкуражен и гневен. Но все пак нещо от придобитото зрееше по-нататък и оттогава моето корабче никога не е пътувало по бистри или мътни води, без да развява дръзко и доверчиво поне едно малко шарено знамение.